Ще видим, рано или късно, колко е важно да постигнем, в човешкото съзнание, радикална революция!!! Кризата е криза на съзнанието!Криза, която вече не може, да приема остарелите норми, остарелите модели, древните традици, фанатичните доктрини..!С оглед на днешния свят, с всичкото страдание, конфликти, унищожителна бруталност, агресия, и т. н. ... Човек не се е променил!Все така брутален, груб, агресивен, присвояващ, състезаващ се!И си е изградил общество по тези правила.Едно общество на задълбочаващи се противоречия, психози, комплекси, предрасъдаци..едно общество, където дистанцията между хората се засилва с всеки изминат ден..едно общество без вяра и упование в Бог!Имайте в предвид, че когато силата на Любовта победи любовта към силата, тогава и само тогава ще бъдем щастливи - истински живи! Вярвам, че голата истина и безусловната Любов ще имат последната дума на края!

събота, 15 януари 2011 г.

Най-тъмна и студена е нощта преди изгрев слънце

         Веднъж един човек решил да вземе съдбата си в ръце и да поеме по своя Път. Тръгнал по изгрев, бодър и весел, щастлив затова, че е взел правилното решение, щастлив затова, че може да избира. Бил млад и енергичен, уверен в себе си, вече не се страхувал от сенките на нощта бил сигурен, че вече нищо не може да го уплаши и да го отклони от Пътя, защото той следвал Съдбата си... Денят напреднал слънцето се изкачило високо, а човекът продължавал да върви. Крачката му вече не била така енергична, но затова пък вече вървял уверено с умерено добре преценено темпо, пестейки силите си, за да може до вечерта да стигне там, за където е тръгнал, така мислел той, че още преди нощта да е дошла и ще е изминал Пътя...
            Дошла вечерта, отишъл си и залезът, човекът продължавал да върви по не свършващия Път. Изгрели луната и звездите, призрачни сенки, породени от луната светлина, запълзели по Пътя, но Пътникът пазел в сърцето си спомена за яркото, красиво и сияйно слънце и не позволявал на сенките да го отклонят или уплашат. Мислел си и се надявал, че е почти стигнал, вече не виждал Пътя на повече от няколко крачки пред себе си и не знаел дали той свършва скоро... Внимавал в стъпките си, за да не би да се отклони в тъмното и да Се Загуби...
            Нощта напредвала, също както и човека, сякаш те напредвали успоредно един с друг и се състезавали, ала Пътя все продължавал нататък и отвъд, нощта ставала все по-тъмна и по-тъмна, а призрачните сенки все по-големи, по-черни и по-страшни... Застудяло много, нямало го топлото и жарко слънце на небето, а крачките на Пътника вече изобщо не били бодри, нито енергични нито уверени, а несигурни и плахи... Било му студени не бил предвидил, че ще върви и през нощта бил облечен леко. Споменът за яркото слънце в сърцето му постепенно бил изместен от безстрастната студена луна и от страшните сенки, на който нейната светлина давала живот...
            Пътникът се отчаял, вече часове вървял през нощта, а тя ставала само по тъмна и по-студена, Пътят нямал край, а той вече бил капнал от умора, нямал сили да продължи. Сенките го плашели всичко го плашело, единствено звездната светлина му вдъхвала някаква слаба надежда, но звездите били тъй далечни и светели тъй слабо, че и тази последна надежда изчезвала веднага след като се появяла. Пътникът вече бил отчаян, глупавите планове, който си бил направил преди да тръгне по Пътя се оказали напълно погрешни, денят отдавна си бил отишъл, а той не бил стигнал никъде. Нощта явно никога нямало да свърши, а той вече не можел да продължи напред, защото мракът бил тъй гъст, че Пътят не се виждал и на крачка пред него...
            Вече не знаел накъде да върви, бил премръзнал, изтощен и отчаян. Нямало изход, неговата Съдба го бе захвърлила тук в черната вечна нощ и го бе изоставила завинаги... Човекът заплакал, заплакал с горчиви сълзи, заплакал за изгубените си мечти, за провалените си надежди и за Черната си Съдба... Плакал дълго, докато вече не му останали сълзи, там седнал на Пътя, тогава в една паднала сълза той съзрял слаба светлинка...
            Вдигнал изненадан глава и погледнал хоризонта пред себе си. Никога преди това не бил виждал нещо по-красиво, нещо по величествено, нещо по-ярко и по-прекрасно, по-приказно! Много пъти бе гледал изгрева, но никога не го бе виждал така сияен, сякаш сега се раждаше и го виждаше за първи път, с чисти измити от сълзите очи...
            Това бил неговият Изгрев, светлината му разпръсквала мрака в Зората на настъпващия Ден! Човекът отново съзрял пътя си, той не бил свършил, а се простирал много надалеч... дори отвъд хоризонта... просто през нощта не бил могъл да го види поради липсата на достатъчно светлина. Станал и тръгнал, отново бодър, отново жизнен, стоплен и подмладен от лъчите на Изгрева, а в сърцето му греела и пламтяла една велика истина, едно прозрение, с което Пътя го дарил “Най-тъмна и студена е нощта преди изгрев слънце.”. Вече знаел, че ще върви много дни и много нощи, но също, и че на Пътя го чакат много красиви неща, много истини и много прозрения, вече знаел, че на Пътя го чакал самия Живот... 
           
            Разказах ви тази притча за отчаянието, защото тя отразява много от живота ви... Правите планове и тръгвате с надежда и енергичност да покорявате хоризонта. Тръгвате през деня, а забравяте, че ще има и нощ, забравяте, че ще има много трудности, които не сте предвидили. Тръгвате изпълнени с планове и надежди за това, което ще откриете отвъд хоризонта... пълни с илюзии, пълни илюзии... Когато нощта дойде вие спирате и се отчайвате, надеждите ви, илюзиите ви пропадат, а хоризонта вече изобщо не се вижда... Както човека тръгнал по Пътя вие започвате да плачете и да се оплаквате, да проклинате черната си съдба. Най-тъмна и студена е нощта преди изгрев слънце Сълзите пречистват очите ви и тогава настъпва зората на новия ден, за да замени мрака, тя е символ на преоткрития Път, всяка ситуация има своя изход, всяко затруднено положение е като черната нощ за вас, вие изпадате в отчаяние и така скъсвате всички връзки с всички илюзии, които сте си създали и сте кръстили “бъдеще’, едва тогава настъпва Зората... Едва тогава съзирате изхода от затрудненото положение, уж безизходно... Най-тъмна и студена е нощта преди изгрев слънце...

Откъс от книгата на Некрос "Филисофия на живота"

Няма коментари:

Публикуване на коментар