Ще видим, рано или късно, колко е важно да постигнем, в човешкото съзнание, радикална революция!!! Кризата е криза на съзнанието!Криза, която вече не може, да приема остарелите норми, остарелите модели, древните традици, фанатичните доктрини..!С оглед на днешния свят, с всичкото страдание, конфликти, унищожителна бруталност, агресия, и т. н. ... Човек не се е променил!Все така брутален, груб, агресивен, присвояващ, състезаващ се!И си е изградил общество по тези правила.Едно общество на задълбочаващи се противоречия, психози, комплекси, предрасъдаци..едно общество, където дистанцията между хората се засилва с всеки изминат ден..едно общество без вяра и упование в Бог!Имайте в предвид, че когато силата на Любовта победи любовта към силата, тогава и само тогава ще бъдем щастливи - истински живи! Вярвам, че голата истина и безусловната Любов ще имат последната дума на края!

сряда, 22 февруари 2012 г.

КОЗИЯТ РОГ



И тая кървава история започва с насилие. Някой си Де­ли Мустафа, пъдарин от Еркеч, влиза в дома на Караивана от Загоре и изнасилва известната със своята ху­бост Караиваница. Мъжът й бил с овцете. Беззащит­ната жена от страх и мъка загубила ума си и когато мъ­жът й се върнал, заварил я обезумяла. Караиван я нато­варил на муле и я закарал в Кукленския манастир «Све­ти врачове», за да се лекува там на аязмото. Нещастницата скоро починала и там била погребана, край Кукленския манастир. 


След погребението — озлобен и отчаян — Караиван запалил къщата си в село и заедно с десетгодишната си дъщеря Мария отишъл да живее на къшла в планината. Десет години проживели самотни в тази къшла. Мария и озлочестеният й баща. В село Караиван не се вестявал, за да не човъркат спомените незарасналата рана. Отбягвал да се среща с хора, та се разчуло, че той е полудял, и вече никой не посмявал да мине край неговите къшли. Пътеките затам обраснали с трева, местността се превър­нала в безлюден пущинак. От време на време доли­тали оттам див кикот и блеене на кози, та от това разби­рали хората, че горе някъде, сред дивите скали, в царството  на мечките и орлите, Караиван е все още жив. 

Забравили за Караиван всички и никой не го и споменавал дори когато бил намерен Дели Мустафа мъртъв, с промушени гърди. И не с ятаган бил промушен, нито с кама, а с кози рог. Тъй го и намерили — стоял си ро­гът в гърдите на пъдарина, забит от дяволска ръка. 

Турците настръхнали. Затърсили убиеца на Муста­фа, но не попаднали на дири. Узнало се само, че неделя и нещо преди смъртта си той влякъл някаква кадъна в гората с разхайтени като него бабаити; хванал станимаш­кия оцетар Роксани и му навирал на главата нажежена пиростия, за да му вземе парите, а на един драгоманин, които водел жътвари, задигнал коня. Достатъчно гре­хове, за да има кой да го пребие. 

Незасъхнала пръстта въз гроба на Дели Мустафа, някой застрелял с пушка карагюзлийския спахия Кара Мемиш Дервиш ага, както си пиел кафето на кьошка. Куршумът долетял от съседната брястова гора, когато славеите пеели своите вечерни песни и шуртели двата чучура на гивгирената, правена за «хаир» от агата чеш­ма. Разтичали се синовете на сеизите на Кара Мемиша, пазвантите и аргатите, претърсили гората корен по ко­рен, но убиеца не открили. Кара Мемиш — спахията — имал в харема си девет българки, бил разплакал много майки, много мъже носели от него синини в ребрата и негов убиец можел да бъде всеки от неговите триста селяни. 

На ден Голяма Богородица станала нова кръвнина. Нечута и невиждана. Убили по пътя за Узунджово, в местността «Орман боаз», хасковския кола - гасъ Хюсни и заедно с него — двама, прочути със своята жестокост арнаути. Арнаутите били застреляни, а Хюсни — про-боден с кози рог. До мъртвите спокойно пасял катър с дисаги бели махмудии. Небутнати с ръка, непипнати. Озадачили се потераджиите, тръгнали да издирват раз­бойниците, стреснали се. Дири наистина не открили, но вече знаели: ръката, дето праща един след друг бабаитите при аллаха, върши туй не за пари, а за отмъщение. 

Околността около «Орман боаз» била старателно претърсена. Стигнали потераджиите чак при Караиванските къшли, но там заварили само лудия Караиван, който сеел просо в решето — брадясал, с накървени очи. Като забелязал турците, лудият взел да се кикоти и те побър­зали да се махнат от това зловещо място. 

Минала зимата. Агите позабравили съдбата на Дели Мустафа, Кара Мемиша и Хюсни. Но ето че веднаж два­ма козановски ловджии — Алишът и Меко — нападна­ли една жена, както си копаела на нивата. Не минали три дена от тоя подвиг на козановските бабаити, една нощ пламнала къщата на Алиша. Ужасеният Алиш из­дънил прозореца и скочил навън (вратата се оказала под­пряна), но се съборила стряхата и пламналите дъски и греди го затрупали. Комшиите се притекли и го изрови­ли още жив, но с прегоряла кожа. Пренесли го в една колиба, ала подир два дни и колибата пламнала. Паза­чът, които се навъртал край Алиша, избягал, а насилни­кът изгорял. Пазачът успял да види подпалвача: чудошице в кожа, с рога. Три дни се тресъл той и зъбите му тракали от страх. 

Подплашеният от съдбата на Алиша Меко се затво­рил в дома си зад дуварите, отвързал злите кучета и на всяко от четирите кьошета на двора поставил по един аргатин със запретната пушка. Месец и нещо никой не влизал и не излизал в тая белязана къща. Меко седял вътре с пушка на коляното и пиел вино, за да заглуши гласовете на страха. Боял се дори да заспи. Задремвал ли — стряскал се и гърмял с пушката в тавана, където трополели мишките. Дигало се в тревога селото, съби­рали се комшиите, разлайвали се кучетата. Една нощ пак изгърмяла пушката, но никой не станал, не се притекъл. На заранта аргатите намерили своя господар проснат на пода, с дуло в устата и разцепена глава. Смазал го бил страхът и се гръмнал със собствените си ръце. 

Разнесла се мълва, че дяволите са се съюзили с раи­те. Ловджпите престанали да ходят на лов. Бабаитите престанали много-много да излизат. Взели . турците «в кратуна да се кашлят». В турското кафене се разправяли фантастични приказки за подозрителни шумове, странни следи, предупредителни белези и предзнаменования. Тур­чин не смеел вече да замръкне в полето, нито да се отби­ва в християнски къщи. Бедните повъздъхнали, зарадва­ли се наплашените от спахиите селяни; те почувствували ръката на един невидим, неумолим закрилник, кой го не рачел да им се покаже, но не забравял да отмъсти за вся­ка неправда и обида. Вземал си някой турчин да се заяж­да и криво да поглежда, казвали му да си върви по пътя, за да не види «кози рог». Кърджалийският спахия не се вслушал в тия думи, надвзел жито от своите селяни, а сетне го намерили мъртъв, о глава, напъхана в крина, и промушен с кози рог. Оттогава «козият рог», как­то взели да наричат отмъстителя, станал кървава запла­ха за душманите. 

По селата в Загоре пак започнали да свирят на гай­ди, да излизат момите на хоро, булките да окачват нани­зи на шията, да святкат сребърни чапрази на кръстовете им. В Караивановото село ставали найй-кръшните хора, защото най-изкусни кавалджип имало там. В това село започнали да идват младите хора от Станимашко, за да се венчават на кавал и гайди. Други просто идвали да поиг­раят на воля, че в ония тежки времена не навсякъде мо­жело да се играе. И ето, на такъв един празник на хорото се появила кръшна мома с огнени очи. Тя с такова сърце играла, тъй чевръсто скачала, че божурът от ухото и паднал. Момата се навела да го вземе, но когато се навеждала, от пазвата й паднал и прихлопал в калдъръма един кози рог. Тя се смутила, грабнала рога и го мушнала в пазвата, а след това побързала да се скрие в пъстрата празнична нава­лица. 

«Кози рог, кози рог!» — тия думи като трънка мина­ли. Гайдите спрели. Кавалджиите изпънали вратове да дирят с очи странната мома, а ергените стояли като уда­рени. За нещастие, роднински очи познали в лицето на хубавицата Мария, Караивановата дъщеря. Това била едра, парлива, скоклива новина. Да се задържи такава новина в тайна било невъзможно. Един циганин-копанар я занесъл на билюкбашията. С много сеймени и баши­бозук той заградил Караиванските скали. Мария се бра­нила с пищов и нож, но като видяла, че няма да се спа­си, затичала се към една скала и вместо жива да падне в ръцете на турците — метнала се оттам в пропастта. Развъртайки едно дърво, «лудият» Караиван разгонил сеймените, които връхлетели да го вържат, пробил си път и потънал в гъсталака със сдупчени от сейменските куршуми гащи. 

В колибата на Караиван турците намерили торба по­дострени рогове. В ямата за картофи пък открили най-различни премени: кукерски, просяшки, цигански, с които безстрашната хайдутка и баща й правели нощни­те си разходки. 

Скоро след тия кървави събития в Кукленския ма­настир «Свети врачове» пристигнал един одърпан косаджия и предложил да остане там като манастирски аргатин. Познал ли е в негово лице някой от калугерите Караиван, не е известно. Знае се само, че косаджията за­болял през лятото от треска. В предсмъртния си час той поискал да бъде изповядан и открил на изповедника кой е и как попаднал в манастира. От тая изповед, преразказана сетне на другите монаси и превърнала се в предание, ние знаем, че единствената мисъл у Караивана след смърт­та на жена му била отмъщението и че той дълго се приготовлявал за това. за да бъде отмъщението страшно На­правил се дори на луд, за да го изоставят и забравят. Знае се от тая изповед, че Дели Мустафа е бил хванат с примка от Мария, когато спял в една бахча. Цяла неде­ля гя го развеждала в гората с примка на шията като с оглавник, докато най-сетне му забила рога и го метнала в реката. За да застреля Кара Мемиша, безстрашната Мария се качила на един бряст срещу чифлика му. Три дни чакала там без вода и хляб, докато се покаже на кьош­ка старият сластолюбец и развратник. Там, на бряста, тя седяла и докато сеймените преравяли гората «под кра­ката й». 

Дома на Алиша Мария и баща и запалили с топка ко­зина, оваляна в катран. В това турско село те проникна­ли преоблечени като оцетари. В суматохата никой не им обърнал внимание. Докато подплашените турци се щурали насам-нататък и гърмели напосоки в тъмното, Караиван и Мария носели вода, за да гасят пожара. 

Тия разкази били наистина страшни, но онова, кое­то най-много развълнувало изповедника, било призна­нието на Караиван, че за да отмъсти за жена си, той оти­шъл дори срещу Божия закон, като поискал да направи от едно крехко момиче мъж отмъстител. Самият той — сакат в едната ръка и лош стрелец — не разчитал, из­глежда, на себе си, та прехвърлил всичките си надежди на Мария. 

Девет години той сдържал яростта си, кътал мъката в душата си и чакал да порасне момичето, което през цялото време възпитавал като момче. Облякъл го в мъжки дрехи, запасал го в пояс, остригал му косите и го научил да стреля и ятаган да върти. Пъргаво и ловко «момчето» Мария по цели дни се катерело след бащините си кози, само се бранело от вълците не по-зле от старите и опитни овчари и тъй се научило да стреля, че от триста крачки с пушката на баща си умервало свински зъб. Девет години мачкал Караиван меката моминска душа, призовавал на помощ и бурите, и ветровете, и вълците, и мечките, и цяла­та си опитност и хитрост употребил, за да махне всичко женско от момичето. 

Ведиаж Караиван забелязал, че дъшеря му се оглеж­да в калайдисаното саханче. Тогава изпочупил колкото сахани имало в колибата, а след това ги закопал. Коса­та й не само стригал, но веднаж и я пържил на огън, за да не порасне вече никога. Хурки, ножици, игли — всякакво женско нещо той изхвърлил и унищожил, за да не пробужда в тая мома жената. Следял я със зорки очи да не среща нито ерген, нито старец, нито мъж и успял да направи от нея истински вълкодав, който безмилостно забивал нокти във всеки душмански врат. 

Мария винаги вървяла напред, а баща й куцукал по­дире и, като се преструвал ту на слепец, ту на боринар, ту на оцетар. Тя измислела хитрините, прескачала, ко­гато имало дувари за прескачане, стреляла, когато тряб­вало да се стреля, и забивала роговете в душманските гърди. Всичко вървяло, както го искал Караиван, но ста­нало нещо неочаквано, което вкарало стария в смъртен грях. Докато дебнели да подпалят къщата на Меко, не­деля и нещо те прекарали в колибата на един овчар. Кри­ли се, яли, спали и там онова, което Караиван девет го­дини жестоко тъпкал, прошавало в душата на момичето: влюбила се Мария хайдутката в ятака им, в хубавия ов­чар, който никак и не подозирал, че под червения елек на младия хайдутин тупа едно горещо женско сърце. По блясъка на Мариините очи и по червените петна на бузи­те й, които се сменявали със смъртна бледност, опитният баща разбрал, че момичето е влюбено. Каква буря е за-бушувала в душата на тоя силен и страшен мъж, каква дяволска ревност ще да е жарила сърцето му — може да се съди по това, че когато Меко се гръмнал и те напускали колибата, Караиван се престорил, че забравил чакмака си, върнал се и убил овчаря, за да не може никога Мария да го види. 

Не знаел Караиван, че Мария се е врекла на овчаря да го види на неделното хоро, а Мария никак и не подо­зирала, че баща й е убил човека, когото тя, девственицата, страстно обикнала. Узнала ли е Мария след хорото, че любимият и овчар е мъртъв, или престъплението на баща й е останало за нея тайна? — Не знаем. Изповедта на Ка­раиван е може би секнала дотук, а може би да е изневе­рила паметта на изповедника. 

Тая кървава история съм я чувал като момче от отец Аверки — един престарял калугер от манастира «Свети врачове» край Куклен. Той не живееше в манастира, а край него в една колиба, която си беше направил сам. Говореше се, че игуменът го е изпъдил, защото Аверки раз­казал за неговите кражби. Старият монах не знаел, че игуменът има щедрата благословия и подкрепа на владиката, и неочаквано, на стари години, се беше намерил вън от манастира. Аверки живееше с диви плодове и подая­ния. Виждал съм го да чука сухи царевични мамули и обър­кани с малко брашно, да ги пече. Той беше страстен пушач, а не можеше да си купи цигари. Ние, говедарчетата, като минавахме покрай колибата му, винаги го чувахме да пи­та за тютюн. Понякога му набирахме окапали по нивите тютюневи листа и му ги носехме, в замяна на което той пи разказваше страшни работи за робството. Една от те­зи истории беше за Караиван и дъщеря му — хайдут Ма­рия, наричана още Козият рог. Монахът, при когото бе­ше почнал той, Аверки, своето монашество, бил съшият оня манастирски изповедник, който дал на Караивана последната комка. 

Като че и сега е пред очите ми отец Аверки — повит в избелялото си расо, с крака, опетлани в парчета от кожа, с бели, ръждясали от тютюневия дим мустаци. При все­ки разказ за Мария очите му се насълзяваха. Като плюеше тютюна развълнувано, свършваше все с едни и същи думи: 

— Много неправди, а една Мария! Затуй не се е оп­равил тоя свят!


Николай Хайтов

Няма коментари:

Публикуване на коментар