Ще видим, рано или късно, колко е важно да постигнем, в човешкото съзнание, радикална революция!!! Кризата е криза на съзнанието!Криза, която вече не може, да приема остарелите норми, остарелите модели, древните традици, фанатичните доктрини..!С оглед на днешния свят, с всичкото страдание, конфликти, унищожителна бруталност, агресия, и т. н. ... Човек не се е променил!Все така брутален, груб, агресивен, присвояващ, състезаващ се!И си е изградил общество по тези правила.Едно общество на задълбочаващи се противоречия, психози, комплекси, предрасъдаци..едно общество, където дистанцията между хората се засилва с всеки изминат ден..едно общество без вяра и упование в Бог!Имайте в предвид, че когато силата на Любовта победи любовта към силата, тогава и само тогава ще бъдем щастливи - истински живи! Вярвам, че голата истина и безусловната Любов ще имат последната дума на края!

сряда, 22 юни 2016 г.

Дървото, изобретено от човека



Трябва да беше към седем часа вечерта. Вятърът притихваше, което означаваше, че ще се разрази с още по-голяма сила. Детето се намираше на крайното южно плато в Портланд.
Портланд е полуостров. Но детето не знаеше какво е полуостров, не знаеше дори думата Портланд. То знаеше само едно — че човек може да върви, докато падне. Познанието е водач; то нямаше никакво познание. Те го бяха довели тук и го бяха изоставили. „Те“ и „тук“ — тези две загадки бяха цялата му съдба. „Те“ — беше човешкият род, „тук“ — беше вселената. На този свят то нямаше никаква опорна точка освен малкото парченце земя, твърдата и студена земя под босите си крака. Какво очакваше това дете в огромния сумрачен, открит от всички страни свят? Нищо.
То вървеше към това Нищо.
Страшна безлюдна пустош се простираше около него.
То прекоси по диагонал първото плато, после второ, после трето. На края на всяко плато се натъкваше на падина, получена при разместването на земните пластове. Понякога склонът биваше стръмен, но винаги къс. Високите голи равнини на Портландския полуостров приличат на големи плочи, застъпени една в друга. Откъм южната си страна всяка площадка сякаш влиза под предишната, а откъм северния си край се издига над следващата. Така се образуват прагове, които детето пъргаво изкачваше. От време на време то се спираше сякаш за да се посъветва със себе си. Нощта все повече тъмнееше и зрителното му поле се стесняваше така, че то вече едва виждаше на няколко крачки.
Изведнъж спря, ослуша се за миг, едва забележимо поклати глава със задоволство, бързо се обърна и се отправи към едно хълмче, което неясно се очертаваше отдясно, в края на равнината, до самия ръб на скалата. На възвишението се съзираше нещо, което в мъглата приличаше на дърво. От тази страна идеше шум; не беше нито шумът на вятъра, нито шумът на морето. Не беше и вик на животно. Детето помисли, че там има някой.
С няколко скока се намери в полите на възвишението.
Там наистина имаше някой.
Смътната фигура на върха на хълма сега се очерта по-ясно.
Беше нещо като голяма ръка, която се подаваше от земята право нагоре. На края на тази ръка стърчеше хоризонтално показалец, поддържан отдолу от палец. Ръката, показалецът и палецът очертаваха в небето екер. Там, където този своего рода показалец се свързваше с палеца, имаше жица, на която висеше нещо черно и безформено. Жицата се клатушкаше от вятъра и издаваше звън на верига.
Този шум бе чуло детето.
Отблизо жицата беше тъкмо това, което звънът подсказваше — верига. Корабна верига от полуплътни халки.
По силата на този тайнствен закон за свързването на действителността с видимостта в природата всичко тук — мястото, времето, мъглата, трагичното море и далечното призрачно бучене на хоризонта — правеше силуета да изглежда огромен.
Безформената маса, привързана с веригата, наподобяваше калъф. Тя бе повита като дете, но по ръст се равняваше на възрастен човек. В горната й част имаше нещо заоблено, около което бе вързана веригата. В долната си част калъфът бе разкъсан и от дупките се подаваха оголени сухи кости.
Слаб морски вятър движеше веригата и онова, което висеше на нея, леко се поклащаше — безжизнената маса се покоряваше на най-лекия полъх. В нея имаше нещо смразяващо. Ужасът, който изменя пропорциите на нещата, почти заличаваше размерите й, като запазваше само очертанията. Сякаш сгъстената чернота бе приела форма — мрак в мрака; тя вдъхваше гробовен ужас. Здрачът, светлината на изгряващата луна и на съзвездията, които чезнеха зад крайбрежните скали, неясните очертания в простора, облаците, розата на ветровете участвуваха в създаването на това видимо нищо; подмятана от вятъра, с безличието си тази безформена маса бе подобна на морската далнина и на небесния безкрай, а мракът поглъщаше последните очертания на това нещо, което някога е било човек.
Бе нещо мъртво.
Да си останка — човешкият език няма думи, за да изрази такова състояние. Да не живееш и да продължаваш да съществуваш, да си в бездната и да си вън от нея, да плуваш над смъртта, като предмет, който не може да потъне — в това има нещо невъзможно, несъвместимо с реалността. Оттам и невъзможността да се изрази. Това същество — ако въобще беше същество, — този черен свидетел беше някаква останка; при това страшна останка. Останка от какво? Най-напред от природата, после от обществото. Нищо и всичко.
Това нищо бе станало плячка на безмилостни сили. Заобикаляше го дълбока забрава и самота. Предоставено бе на произвола на неизвестността. Беззащитно спрямо мрака, който правеше с него каквото си ще. Принудено да понася всичко. И то търпеше. Ураганите го подмятаха. Ветровете играеха с него злокобна драма.
Този призрак беше изложен на всички унищожителни стихии. Понасяше зловещото насилие да гние на открито. За него не съществуваше закрилата на ковчега, той търпеше разтлението, без да има спокойствието на гроба. Лете се покриваше с прах, зиме — с кал. Смъртта трябва да има някакво було, трупът трябва да има свян. Тук нямаше ни свян, ни було. Цинично и открито разложение. Има някаква безочливост в това смъртта да излага на показ своето дело. Тя накърнява цялото спокойствие на небитието, когато работи вън от своята лаборатория — гроба.
Трупът беше ограбен. Да ограбиш труп, е жесток подвиг. В тези кости вече нямаше мозък, в корема нямаше вътрешности, нямаше глас в гърлото. Трупът е като джоб, който смъртта обръща и изпразва. Ако някога в него е имало някое „аз“, къде бе то сега? Може би беше още в него — и тази мисъл беше ужасяваща. Нещо, което витае около нещо оковано — може ли човек да си представи в мрака по-печална връзка?
Тук, на земята, съществуват явления, които откриват сякаш достъп към неизвестното, врати, откъдето мисълта може да излезе и откъдето нахлуват хипотезите. Догадката има своето compelle itrare* — съществуват места, съществуват предмети, които те заставят да се спреш, овладян от мисли, и без да искаш, умът ти поема в подсказаната му посока. В невидимото има тайнствени врати, които стоят полуотворени. Никой не би могъл да се натъкне на този мъртвец и да не се замисли.
[* Compelle intrare. (лат.) — Подтикни го да влезе.]
Отвяван в простора, този труп мълчаливо се смаляваше. Някога той бе имал кръв, която сега бе изпита, кожа, която бе изядена, плът, която бе разграбена. Нищо не бе минало край него, без да го окраде. Декември бе почерпил от него студ, нощта — ужас, желязото — ръжда, чумата — миризми, цветчето — благоухание. Бавното му разложение беше нещо като разплата за преминаването му отвъд. Такса, която трупът бе платил на бурята, на дъжда, на росата, на влечугите, на птиците. Всички мрачни пипала на нощта бяха претършували този мъртвец.
Това бе странен обитател — обитател на нощта. Намираше се на едно възвишение сред равнината, а не бе там. Беше осезаем и несъществуващ. Бе сянка, която допълваше мрака на нощта. Сега, когато слънцето бе изчезнало и го бе обгърнала безкрайната безмълвна тишина, той мрачно се съгласяваше с всичко. Самото му присъствие подсилваше скръбта на бурята и спокойствието на звездите. Неизразимата мъка на пустинята като да бе съсредоточена в него. Жертва на незнайна съдба, той допълваше зловещия ужас на нощта. В неговата тайна неясно се отразяваха всички загадки.
Край него животът сякаш замираше до най-съкровените си глъбини. Край него сигурността и доверието изчезваха, шубраците и тревите потръпваха, цареше отчаяна печал и тревога и всичко сякаш съзнателно приспособяваше трагично целия пейзаж към тази черна фигура, увиснала на веригата. Присъствието на привидение на хоризонта прави още по-тежка самотата.
Той беше само привидност. И понеже върху него връхлитаха нестихващи ветрове, беше безмилостен. Вечното му клатушкане го правеше страшен. Изглеждаше като център на пространството, а това беше ужасяващо, и сякаш върху него се крепеше нещо необхватно. Кой знае? Може би това бе онази неясно осъзната и пренебрегвана от нас справедливост, която е отвъд нашето правосъдие? В този тлеещ извън гроба труп имаше някакво отмъщение на хората и някакво собствено негово отмъщение. В здрача и пустошта той бе като изобличител. Беше доказателство за това, че материята, пред която тръпнем, е останка от духа. Защото мъртвата материя ни смущава тогава, когато в нея преди е живял дух. Той разкриваше земния закон пред висшия закон. Поставен там от хората, той чакаше бога. С неясното гърчене на облаците и вълните над него витаеха огромните видения на мрака.
Отвъд този призрак имаше някаква злокобна преграда. Безпределна пустота се простираше около този мъртвец — никакво дърво, никакъв покрив, никакъв минувач. Тъкмо когато сме изправени пред безпределността — небе, пропаст, живот, гроб, вечност, — всичко започва да ни се струва недостъпно, забравено, безизходно. Няма по-ужасен затвор от безкрайността, която се разтваря пред нас.

Битка между смъртта и нощта

Безмълвно и учудено, детето стоеше пред това нещо и не можеше да откъсне поглед от него.
Възрастен човек веднага би разбрал, че това е обесен; за детето то бе призрак.
Там, където възрастният би видял труп, детето виждаше привидение.
И нищо не разбираше.
Бездната тегли с най-различни примамки; на върха на този хълм имаше една такава примамка. Детето направи крачка напред, после втора. То се изкачи, при все че му се искаше да слезе, и се приближи, въпреки че му се щеше да се отдръпне.
Смело и тръпнещо, то дойде съвсем наблизо да види призрака.
Като стигна до бесилото, вдигна глава и го разгледа.
Призракът беше намазан с катран. На места лъщеше. Детето различи лицето, покрито със слой битум, и тази маска, която изглеждаше мокра и лепкава, се очертаваше при отблясъците на нощта. Детето виждаше устата, която бе една дупка, носа, който бе една дупка, и очите, които също бяха дупки. Тялото бе увито и като овързано в грубо платно, напоено с нафта. Платното беше плесенясало и пропукано. През него се подаваше едно коляно. Друга цепка позволяваше да се видят ребрата. Това бе отчасти труп, отчасти скелет. По него бяха пълзели охлюви и бяха оставили сребристи ленти. Залепнало по костите, платното бе придобило релефност като дреха на статуя. Пропукан и разцепен, черепът приличаше на гнил плод. Зъбите бяха останали човешки и бяха запазили усмивката. Сякаш в отворената уста се таеше остатък от смях. Тук-там по бузите имане косми. Наклонената глава сякаш се вслушваше в нещо.
Неотдавна го бяха подновявали — лицето беше прясно намазано с катран, както ребрата и коляното, което се подаваше през платното. Отдолу се показваха краката.
Точно под бесилото в тревата се виждаха две обувки, обезформени от снега и дъждовете. Обувките бяха паднали от мъртвеца.
Босото дете се загледа в тези обувки.
Все по-заплашителен, от време на време вятърът спираше, което предвещаваше буря: от няколко мига той бе стихнал напълно. Трупът не се движеше. Веригата бе опъната като отвее.
Всички новодошли в живота усещат в себе си едно особено пробуждане на мисли, свойствено за ранните години; те сякаш се стремят да разтворят съзнанието, както птичката в яйцето чука с клюн, за да строши черупката. Още повече това дете, на което съдбата бе отредила тежка участ. Но сега всичко, което то имаше в главичката си, се бе превърнало в смайване. Прекалено силното усещане има същото въздействие, както и излишъкът от масло — успява да задуши мисълта. У възрастния такава гледка би породила редица въпроси — детето не можеше да ги оформи; то гледаше.
Лицето изглеждаше като мокро. Застиналите капки катран в дупките, които някога са били очи, приличаха на сълзи. Впрочем очевидно благодарение на катрана разрушението на смъртта бе забавено и сведено до възможно най-слабото разложение. Това, което детето наблюдаваше, бе предмет, за който се грижеха. По всичко личеше, че този човек представлява някаква ценност. Не бяха пожелали да го оставят жив, затова пък искаха да го запазят мъртъв.
Бесилото беше старо, проядено, но все още здраво и сигурно служеше от много години.
В Англия от прастари времена съществуваше обичай контрабандистите да се мажат с катран. Обесваха ги на брега на морето, намазваха ги с катран и ги оставяха да висят така. Примерите за назидание трябва да се виждат от всички, а накатранените примери се запазват по-дълго. В случая катранът бе израз на човечност. Благодарение на него имаше по-малко контрабандисти за бесене. Бесилки се поставяха на равни разстояния по брега така, както в наши дни се поставят фенери. Обесеният служеше за фенер. Той посвоему светеше на своите другари контрабандисти. Контрабандистите виждаха обесените още отдалеч, преди да стигнат до брега. Ето един — първо предупреждение; после още един — второ предупреждение. Разбира се, това никак не възпрепятствуваше контрабандата; но редът се състои от такива неща.
В Англия този обичай съществуваше до началото на нашия век. През 1322 година пред Дувърския замък още се виждаха трима обесени, облени със смола. Впрочем този начин на запазване на мъртъвците не се използуваше само за контрабандистите. Англия го прилагаше и към крадците, подпалвачите и убийците. Джон Пейнтър, който подпалил морските складове на Портсмът, бил обесен и намазан с катран през 1776 година.
Абат Койе, който го нарича Жан льо Пентр, го е видял през 1777 година. Джон Пейнтър бил окачен на верига над опожарения от него замък и от време на време бил намазван с катран. Този труп траял — би могло почти да се каже живял — близо четиринадесет години. Той си вършел все така добре службата чак до 1788 година. Все пак през 1790 година се наложило да го подменят. Египтяните са почитали мумиите на царете си, но, както изглежда, и простосмъртната мумия може да бъде полезна.
Понеже на хълма духаше силно, белият сняг бе пометен. Виждаше се тревата и тук-там по някой трън. Хълмът бе покрит с онази остра и ниска крайморска растителност, от която върховете на крайбрежните скали изглеждат като зелено сукно. Под бесилото, точно там, където висяха краката, имаше китка трева, изненадващо висока и гъста за тази безплодна земя. Векове наред разсипващите се на прах трупове обясняваха буйния растеж на тревата на това място. Земята се храни от човека.
Злокобна омая бе приковала детето. То стоеше зяпнало от учудване. Сведе чедо само за миг, когато една коприва парна краката му и то помисли, че е някакво животно. После се изправи. Гледаше лицето над себе си, което също го гледаше. Гледаше го някак по-втренчено поради това, че нямаше очи. Беше празен поглед, с неизразима упоритост, в който се долавяше и светлина, и мрак и който ядеше колкото от празните очни кухини, толкова и от черепа и от зъбите. Целият мъртвешки череп гледа и това е страшно. Няма зеници, а човек се чувствува наблюдаван. Призрачен ужас.
Постепенно и самото дете започна да става страшно. То вече не помръдваше. Обхващаше го пълно вцепенение. Не забелязваше, че губи съзнание. Тялото му натежаваше и се вкочанясваше. Зимата мълчаливо го предаваше на нощта. В зимата има нещо предателско. Детето почти се бе превърнало в статуя. Студ проникваше в костите му и те се вкаменяваха. Тъмнината като влечуго се плъзгаше в него. Дрямката, която снегът излъчва, се изкачва в човека като мрачен прилив. Неподвижност, подобна на неподвижността на трупа, бавно обхващаше детето. То бе готово да заспи.
В ръката на съня има пръст и смъртта. Детето чувствуваше как тая ръка го сграбчва. То бе готово да падне под бесилото. Вече не знаеше дали стои на краката си.
Всеки миг грозящ край, преминаване без преход от битието към небитието, връщане в горнилото, подхлъзване в бездната — такъв е законът на съществуването. Неотменим закон.
Още миг, и детето, и мъртвецът, едва покълналият живот и животът в разруха, щяха да се слеят в същото безличие.
Призракът като че разбра това и не го пожела. Изведнъж той се раздвижи. Сякаш предупреждаваше детето. Вятърът наново бе задухал.
Нищо по-странно от този клатушкащ се мъртвец.
Тласкан от невидимия полъх, увисналият на веригата труп се накланяше, изкачваше се наляво, после пак се отпускаше, изкачваше се надясно и пак се отпускаше, и пак се изкачваше с бавната и мъртвешка точност на метроном. Злокобно люлеене. Човек би помислил, че вижда в мрачината махалото на часовника на вечността.
Това продължи известно време. От движението на мъртвеца детето се сепна и макар да бе все още вцепенено, явно доста се поизплаши. При всяко поклащане веригата скърцаше с ужасяваща равномерност. Тя сякаш си поемаше дъх, после отново започваше да скърца. Скърцането напомняше песен на щурец.
Бурята започна с внезапно усилване на вятъра. Бризът премина във вихър. Клатушкането на трупа злокобно се усили. Той вече не се люлееше, а се тресеше. Скърцането на веригата се превърна в дрънчене.
Изглежда, детето долови промяната. И ако тя бе призив, детето му се подчини. От дъното на хоризонта се понесе шум.
Беше шум на криле.
Случи се нещо, което при буря често се случва в гробищата и в пущинаците — пристигаше ято гарвани.
Черни хвърчащи петна пробиха облака, пронизаха мъглата, нараснаха, приближиха се, сляха се, превърнаха се в плътна маса, която връхлетя върху възвишението, като грачеше диво. Сякаш настъпваше легион. Крилатата гад на мрака се устреми към бесилото.
Изплашено, детето отстъпи.
Рояците се подчиняват на някакви свои разпоредби. Гарваните се бяха струпали на бесилото. Нито един не бе кацнал върху трупа. Те разговаряха помежду си. Гракът е нещо ужасно. Ревът, чуруликането, ръмженето са гласове на живота. Гракът означава радостно приемане на разложението.
В него се долавя шумът на нарушеното гробно мълчание. Гракът е глас на мрака. Детето се смрази.
Повече от ужас, отколкото от студ.
Гарваните млъкнаха. Един от тях кацна върху скелета. Това бе сигнал. Останалите се спуснаха, образуваха облак от криле, после всички пера се прибраха и обесеният изчезна сред гъмжило от черни петна, движещи се в тъмнината. В тоя миг мъртвецът се разтресе.
Сам? Или от вятъра? Той подскочи страшно. Ураганът, който се надигаше, му се притече на помощ. Призракът започна да се гърчи. Беше от бурята, която се разрази с все сила; тя го сграбчваше и го размахваше на всички посоки. Беше ужасен. Започна да се подмята. Страшна марионетка, движена от верига на бесило вместо от връв. Някакъв присмехулник от мрачините държеше връвта и си играеше с мумията. Тя се извиваше и подскачаше, сякаш готова всеки миг да се разпадне. Изплашени, птиците отлетяха. Като че трупът с един замах се отърси от тая гад. После те се върнаха. Тогава започна борба.
Сякаш някой вдъхна на мъртвеца чудовищен живот. Вятърът го повдигаше, като че ли искаше да го отнесе; човек би казал, че трупът се бори и се мъчи да избяга; задържаше го веригата. Птиците откликваха на всички негови движения — отстъпваха, после се нахвърляха върху му, изплашени и настървени. От една страна — странен опит за бягство, от друга — преследване на окован. Тласкан от пристъпите на вятъра, мъртвецът подскачаше, блъскаше се, беснееше, олюляваше се, изкачваше се и се отпускаше, отпъждайки пръснатото ято. Той беше боздуган, роякът беше прах. Диво нападащият орляк не отстъпваше, упорствуваше. Като обзет от бяс пред тази глутница от човки, мъртвецът зачестяваше слепите си удари в пространството, подобни на ударите на камък в прашка. Понякога отгоре му се струпваха всички нокти, всички клюнове, после — нищо; ордата се загубваше, сетне отново връхлиташе разярено. Страшно мълчание, продължаващо и в смъртта. Птиците като че ли изпаднаха в изстъпление. Такива рояци могат да изскачат само от отверстията на ада. Впиващи се нокти и клюнове, гърч, изтръгнати късове, които вече не бяха плът, скърцане на бесилото, тракане на скелета, чаткане на железа, писъци на бурята, глъч — може ли да съществува по-зловеща битка? Един призрак се бореше срещу демони. Нещо като схватка между привидения.
От време на време вятърът се усилваше, тогава обесеният започваше да се върти бясно около себе си и срещаше с лице рояка едновременно от всички страни, сякаш искаше да се спусне след птиците и да ги захапе с оголените си зъби. На негова страна бе вятърът, веригата бе против него; самите демони на мрака сякаш се намесваха. Ураганът също участвуваше в битката. Мъртвецът се гърчеше, а ятото се виеше над него в спирала като жива вихрушка.
Отдолу долиташе мощен грохот — ревеше морето.
Детето наблюдаваше този кошмар. Изведнъж то цяло започна да трепери, тръпка полази по тялото му; то се олюля, сепна се, едва не падна, обърна се, притисна с две ръце челото си, сякаш намери в него опора, и обезумяло, с развени коси, затворило очи, превърнало се и то почти в призрак, побягна с големи скокове по склона надолу, като остави зад себе си в нощта мъчителното видение.

Виктор Юго

понеделник, 1 октомври 2012 г.

КНИГА НА ДУХА - ПЪРВА ЧАСТ




ПЪРВОПРИЧИНИ

Бог и безкрайност - Доказателства за съществува­нето на Бог - Свойства на Божеството - Пантеизъм
1.      БОГ И БЕЗКРАЙНОСТ
1.    Какво е Бог?
-         Бог е висш разум, първопричина на всичко.
2.      Какво трябва да се разбира под безкрайност?
-        Това, което няма нито начало, нито край; непозна­ваемото; всичко, което е знайно, безкрайно.
3.      Би ли могло да се каже, че Бог е безкрайност?
-         Определението е непълно. Беден е езикът на хора­та. Той е недостатъчен за определяне на неща, стоящи по-високо от тяхното разбиране.
-        Бог е безкраен в своите съвършенства, но безкрай­ността е една абстракция; да се каже, че Бог е безкрай­ност, значи да се приемат свойствата на нещото за само­то нещо и да се определя неизвестното чрез нещо не по- известно.*
ДОКАЗАТЕЛСТВА ЗА СЪЩЕСТВУВАНЕТО НА БОГ
4.       Къде могат да се намерят доказателства за съще­ствуването на Бог?
-В аксиомата, която вие използвате в своите науки: „Няма следствие без причина“. Търсете причината за всичко онова, което не е човешко дело, и вашият разум ще ви отговори.
5.       Какво заключение може да се направи от интуи- тивното чувство, което всички хора носят в себе си и ко­ето им казва, че Бог съществува?
-                        Че Бог съществува; защото откъде на човека може да му дойде това чувство, ако то на нещо не се базира? Това е още едно следствие на принципа, че няма дейст­вие без причина.
6.      Това съкровено чувство, което ние носим у себе си, усещането за Бог, не е ли то резултат от възпитанието и продукт на придобитите идеи?
-         Ако беше така, защо тогава вашите диваци имат това чувство?
7.       Може ли първопричината за образуването на не­щата да се намери във вътрешносъщностните свойства на материята?
-        Но тогава каква би била причината за тези свойст­ва? Винаги трябва да има първопричина.
-        Да се приписва първичното сътворение на нещата на вътрешните свойства на материята би означавало да се приема следствието за причина, защото самите те­зи свойства са едно следствие, което трябва да има ня­каква причина.
8.       Какво да мислим за твърдението, което приписва първичното сътворение на случайно съчетаване на ато­ми на материята, с други думи - на случайността?
-        Друга нелепост! Кой здравомислещ човек може да гледа на случайността като на разумно същество? И пос­ле, какво е това случайност? Нищо.
-        Хармонията, която управлява движещите сили на Вселената, разкрива определени съчетания и цели и по този начин открива във всичко една разумна цел. Да се приписва първичното сътворение на случайността е без­смислено, защото случайността е сляпа и не може да предприеме разумни действия. Разумната случайност вече не би била случайност.
9.       Какво ни дава вярата в първопричината на вър­ховен разум, който превъзхожда всички разуми?
-          Вие имате поговорка, която гласи: „Майсторът се познала по работата“. Погледнете работата и търсете майстора. Само горделивостта поражда неверие. Горде­ливият човек не иска нищо, което е по-високо от него, и затова той нарича себе си „свободомислещ“. Жалко съз­дание, то може да бъде сразено и от най-лекия Божи по­лъх!
1.        СВОЙСТВА НА БОЖЕСТВОТО
10.       Може ли човек да разбере вътрешната, съкрове­на природа на Бога?
-         Не, твърде бедна е неговата познавателна способ­ност, на човека липсва специален сетивен орган.
11.       Ще може ли някога човек да разбере тайната на Божеството?
-       Когато неговият дух няма да бъде повече затъмнен от материята и когато чрез своето съвършенство той се приближи до Него, тогава ще Го види и ще разбере.
12.     След като не можем да разберем съкровената при­рода на Бога, може ли поне да имаме някаква идея за някои Негови съвършенства?
-        За някои - да. Човек ги разбира по-добре с извися­ването си над материята; той ги прозира с мисълта си.
13.       Когато казваме, че Бог е вечен, безкраен, непро­меним, нематериален, единствен, всемогъщ, пределно справедлив и благ, то нямаме ли пълна представа за Неговите свойства?
-        От ваша гледна точка - да, защото вие вярвате, че обхващате всичко; но разберете добре, че има неща, ко­ито стоят по-високо от разбирането дори и на най-умния човек и за които вашият език, ограничен от вашите идеи и усещания, не може да изрази. Разумът действително ви казва, че Бог трябва да притежава тези съвършенс­тва в най-висока степен, защото ако не му достигаше до­ри едно от тях, той не би превъзхождал всичко и следо­вателно, не би бил Бог. За да бъде над всички, Бог тряб­ва да бъде абсолютно непорочен и не трябва да има ни­то един недостатък, какъвто може да допусне въображе­нието.
-        Бог е вечен; ако Той би имал начало, това би озна­чавало, че е излязъл от небитието или Той самият е бил създаден от предишно същество. Ето по такъв начин ние все повече се издигаме към безкрайността и вечността.
-        Той е непроменим; ако Той би търпял промени, то законите, които управляват Вселената, не биха имали никаква устойчивост и постоянство.
-         Той е нематериален; т.е. Неговата природа се раз­личава от всичко онова, което ние наричаме материя; в противен случай Той не би бил непроменим, тъй като може да бъде трансформиран от материята.
-        Той е единствен; ако имаше много Богове, нямаше да има единство на възгледите, нито единство на силата в управлението на Вселената.
-       Той е всемогъщ, защото Той е единствен. Ако Той не притежаваше суверенна сила и имаше нещо по-силно или също толкова силно като него, тогава Той не би нап­равил всичко и онова, което Той не би направил, би би­ло направено от друг Бог.
-          Той е във висша степен справедлив и благ. Мъд­ростта на божествените закони се открива и в най-дреб­ните неща, както и в най-големите, и тази мъдрост не позволява да се съмняваме нито в Неговата справедли­вост, нито в Неговата благост.
2.        ПАНТЕИЗЪМ
14.       Отделно същество ли е Бог или Той, както някои смятат, е част от всички сили и всички умове на Вселе­ната?
-        Ако беше така, Бог нямаше да има, защото тогава Той би бил следствие, а не причина; Той не може еднов­ременно да бъде и едното, и другото.
-         Бог съществува, вие не можете да се съмнявате в това, и то е главното; повярвайте, вие не трябва да оти­вате по-нататък, да навлизате в лабиринт, от който ня­ма да можете да излезете, тези разсъждения не биха ви направили по-добри, но може би малко по-горделиви, защото вие бихте се смятали за знаещи, докато в дейст­вителност вие нищо няма да знаете. Оставете настрана всички тези системи; има досгатъчно неща, които ви за­сягат повече, започнете дори от себе си; изучавайте сво­ите собствени недостатъци, за да се освободите от тях, това ще е по-полезно за вас, отколкото желанието да дос­тигнете недостижимото.
15.      Какво да мислим за мнението, че всички природ­ни тела, всички същества, всички светове във Вселена­та са част от самото Божество; иначе казано, за пантеис- тичното учение?
-         Човек, след като не е в състояние да направи себе си Бог, иска поне да бъде някаква част от Бога.
16.      Последователите на това учение твърдят, че в не­го намират доказателство за някои атрибути на Бога: тъй като световете са безкрайни, то Бог по този начин е безкраен; тъй като абсолютна пустота или небитие няма никъде, то Бог е вездесъщ; тъй като Бог е вездесъщ и всичко е съставна част от Бога, то Той дава основание на всички явления в природата да бъдат разумни. Как­во може да бъде противопоставено на това разсъжде­ние?
-          Разумът. Ако разсъждавате зряло, няма да ви е трудно да разберете колко нелепо е посоченото разсъж­дение.


ОБЩИ ОСНОВИ И СТИХИИ НА ВСЕЛЕНАТА

Знание за началото на нещата - Дух и материя - Свойства на материята - Космическо пространство
1.      ЗНАНИЕ ЗА НАЧАЛОТО НА НЕЩАТА
1.             Дадено ли е на човек да познае началото на неща­та?
-       Не. Бог не позволява всичко да се открие на човека в този свят.
2.              Ще проникне ли някога човек в тайните на скри­тите от него неща?
-        Покровът се повдига за него заедно с пречистване­то; но за да разбере някои неща, са му нужни способнос­ти, каквито той още не притежава.
3.             Може ли човек чрез научни търсения да проник­не в някои от тайните на природата?
-       Науката му е дадена за неговото развитие и прогрес във всичко, но той не може да излезе извън пределите, поставени от Бог.
4.              Извън научните изследвания, дадено ли е на чо­века да получава съобщения от по-висок ранг за това, което се изплъзва от неговите чувства?
-       Да, ако Бог сметне това за полезно, той може да раз­крие неща, които науката не може да узнае.
-        Именно чрез тези съобщения човек черпи (в опре­делени рамки) знание за своето минало и за своята бъ­деща съдба.
2.      ДУХ И МАТЕРИЯ
5.              И материята ли е така изначална, както Бог, или тя е сътворена от Него?
-        Само Бог знае това. Но все пак има нещо, което ра­зумът трябва да ви посочи, то е, че Бог - средоточие на любов и милосърдие - никога не е бездействал. Колкото и отдалечено да си представяте началото на Неговите действия, можете ли дори за миг да си го представите в бездействие?
6.             Обикновено материята се определя като нещо, ко­ето притежава определени измерения; като нещо, което може да въздействува върху нашите сетивни органи, предизвиквайки усещания; като нещо недостижимо; точ­ни ли са тези определения?
-        От ваша гледна точка са точни, защото вие говори­те само това, което знаете; но материята съществува и в състояния, които не са ви известни; тя, например, може да бъде толкова ефирна и фина, че да не оказва никак­во въздействие върху вашите сетивни органи; и всичко това е материя, въпреки че за вас не би било така.
-        Какво определение за материя можете да дадете?
-          Материята е верига, в която е окован дух; това е оръдие, което му служи и върху което в същото време той оказва своето въздействие.
7.             Какво е дух?
-        Разумното начало на Вселената.
-        Каква е съкровената природа на духа?
-        Да се анализира духа на вашия език не е лесно. За вас това е нищо, защото духът не е нещо, което може да бъде пипнато; но за нас това е нещо. Разберете добре: нищото е небитие, а небитие няма.
8.             Може ли да се каже, че дух е синоним на ум?
-        Умът е главното свойство на духа, но едното и дру­гото се смесват в общ принцип така, че за вас то е едно и също.
9.              Духът независим ли е от материята, или е нейно свойство, както цветовете са свойство на светлината, а звукът - на въздуха?
-        Той и тя са различни; но е нужен съюз между дух и материя, за да се вдъхне разум на материята.
-         Толкова ли е необходим този съюз, за да се прояви умът?
-Той е необходим за вас, защото вие не сте способни да възприемете ума без материя; вашите сетивни орга­ни не са предназначени за това.
10.       Може ли да си представим дух без материя и ма­терия без дух?
-        Безспорно може, мислено.
11.      По този начин се оказват две основополагащи сти­хии на мирозданието: материя и дух, така ли е?
-          Да, и над всичко това е Бог, творецът, бащата на всичко; тези три неща са принципът на всичко същест­вуващо, вселенската троица. Но към материалния еле­мент може да добавим вселенския флуид, който играе роля на посредник между духа и материята, която е твър­де груба, за да може духът да й влияе. Макар че от из­вестна гледна точка може да бъде отнесен към матери­алния елемент, той се различава от него с особените си свойства; ако би бил в пълния смисъл материя, не би имало причини и духът да не е такава. Този елемент се намира между духа и материята; той е флуид, както ма­терията е материя, и е способен в своите безбройни съ­четания с нея и под въздействието на духа да породи безкрайно разнообразие от неща, от които само една нез­начителна част ви е известна. Вселенски или изнача­лен, или най-прост, този флуид, бидейки агент, използ­ван от духа, е началото, без което материята би била в състояние на посгоянно делене и никога не би придоби­ла свойствата, които й дава силата на притеглянето.
-        Може ли да се каже, че този флуид е нещото, което ние наричаме електричество?
-        Ние казахме, че той е подложен на безбройни съче­тания; това, което вие наричате електрически флуид, магнетичен флуид, са видоизменения на същия този все­ленски флуид, който не е нищо друго, освен по-съвър- шена, по-фина материя, която може да се разглежда ка­то самостоятелна.
12.       Тъй като самият дух е нещо, то не е ли по-точно, ако обозначим тези две основополагащи стихии с думи­те: инертна материя и разумна материя?
-       Думите не ни интересуват особено; ваша грижа е да изграждате речта си така, че да се разбирате. Вашите спорове почти винаги произтичат от това, че разбирате различно смисъла на думите, тъй като езикът ви е не­пълен и несъвършен за изразяване на неща, които са недостъпни за възприемане от вашите сетивни органи.
3.       СВОЙСТВА НА МАТЕРИЯТА
13.      Теглото ли е главното свойство на материята?
-                          На тази материя, която вие разбирате като материя
-                          да; но не, ако става дума за материята, разглеждана като вселенски флуид. Ефирната и фина материя, об­разуваща този флуид, за вас е безтегловна, но въпреки това тя е началото на вашата материя, която има тегло.
14.     От един или от много елементи е образувана мате­рията?
-         От един първоначален елемент. Телата, които вие разглеждате като елементарни, не са истински елемен­ти, а са само преобразования на първоначалната мате­рия.
15.      Откъде произтичат различните свойства на мате­рията?
-        Това са промените, които претърпяват молекулите чрез своето съединяване и при определени обстоятелст­ва.
16.        Тогава вкусът, мирисът, цветът, звукът, отров­ните или лечебните свойства на телата са само видоиз­менения на една и съща първоначална субстанция, та­ка ли?
-       Да, без съмнение, и те съществуват само поради ус­тройството на органите, предназначени за тяхното въз­приемане.
-       Този принцип се доказва от факта, че свойствата на телата се възприемат от нас по различен начин: едни намират нещо за приятно на вкус, други - за неприят­но; едни виждат като синьо нещо, което за други е черве­но; това, което е отрова за едни, за други е безобидно или целебно.
17.       Същата тази елементарна материя способна ли е да претърпи всички видоизменения и да придобива всички свойства?
-Да, и именно това трябва да се има предвид, когато казваме, че „всичко е във всичко“
4.       КОСМИЧЕСКО ПРОСТРАНСТВО
18.        Какво е космическото пространство - безкрайно или ограничено?
-        Безкрайно. Ако допуснем, че то има граници, тога­ва какво ще има извън тях? Това, знам, смущава раз­съдъка ти, но все пак твоят разум ти казва, че иначе не може и да бъде. Същото е с безкрайното във всички не­ща; и не на вашата малка планета ще можете да разбе­рете това.
19.        Съществува ли абсолютна пустота някъде в кос­мическото пространство?
-       Не, пустота няма в нищо; това, което за теб е пусто, е запълнено с такава материя, която се изплъзва от се­тивните ти органи и от инструментите ти.
(следва)
АЛАН КАРДЕК

сряда, 22 февруари 2012 г.

КОЗИЯТ РОГ



И тая кървава история започва с насилие. Някой си Де­ли Мустафа, пъдарин от Еркеч, влиза в дома на Караивана от Загоре и изнасилва известната със своята ху­бост Караиваница. Мъжът й бил с овцете. Беззащит­ната жена от страх и мъка загубила ума си и когато мъ­жът й се върнал, заварил я обезумяла. Караиван я нато­варил на муле и я закарал в Кукленския манастир «Све­ти врачове», за да се лекува там на аязмото. Нещастницата скоро починала и там била погребана, край Кукленския манастир. 


След погребението — озлобен и отчаян — Караиван запалил къщата си в село и заедно с десетгодишната си дъщеря Мария отишъл да живее на къшла в планината. Десет години проживели самотни в тази къшла. Мария и озлочестеният й баща. В село Караиван не се вестявал, за да не човъркат спомените незарасналата рана. Отбягвал да се среща с хора, та се разчуло, че той е полудял, и вече никой не посмявал да мине край неговите къшли. Пътеките затам обраснали с трева, местността се превър­нала в безлюден пущинак. От време на време доли­тали оттам див кикот и блеене на кози, та от това разби­рали хората, че горе някъде, сред дивите скали, в царството  на мечките и орлите, Караиван е все още жив. 

Забравили за Караиван всички и никой не го и споменавал дори когато бил намерен Дели Мустафа мъртъв, с промушени гърди. И не с ятаган бил промушен, нито с кама, а с кози рог. Тъй го и намерили — стоял си ро­гът в гърдите на пъдарина, забит от дяволска ръка. 

Турците настръхнали. Затърсили убиеца на Муста­фа, но не попаднали на дири. Узнало се само, че неделя и нещо преди смъртта си той влякъл някаква кадъна в гората с разхайтени като него бабаити; хванал станимаш­кия оцетар Роксани и му навирал на главата нажежена пиростия, за да му вземе парите, а на един драгоманин, които водел жътвари, задигнал коня. Достатъчно гре­хове, за да има кой да го пребие. 

Незасъхнала пръстта въз гроба на Дели Мустафа, някой застрелял с пушка карагюзлийския спахия Кара Мемиш Дервиш ага, както си пиел кафето на кьошка. Куршумът долетял от съседната брястова гора, когато славеите пеели своите вечерни песни и шуртели двата чучура на гивгирената, правена за «хаир» от агата чеш­ма. Разтичали се синовете на сеизите на Кара Мемиша, пазвантите и аргатите, претърсили гората корен по ко­рен, но убиеца не открили. Кара Мемиш — спахията — имал в харема си девет българки, бил разплакал много майки, много мъже носели от него синини в ребрата и негов убиец можел да бъде всеки от неговите триста селяни. 

На ден Голяма Богородица станала нова кръвнина. Нечута и невиждана. Убили по пътя за Узунджово, в местността «Орман боаз», хасковския кола - гасъ Хюсни и заедно с него — двама, прочути със своята жестокост арнаути. Арнаутите били застреляни, а Хюсни — про-боден с кози рог. До мъртвите спокойно пасял катър с дисаги бели махмудии. Небутнати с ръка, непипнати. Озадачили се потераджиите, тръгнали да издирват раз­бойниците, стреснали се. Дири наистина не открили, но вече знаели: ръката, дето праща един след друг бабаитите при аллаха, върши туй не за пари, а за отмъщение. 

Околността около «Орман боаз» била старателно претърсена. Стигнали потераджиите чак при Караиванските къшли, но там заварили само лудия Караиван, който сеел просо в решето — брадясал, с накървени очи. Като забелязал турците, лудият взел да се кикоти и те побър­зали да се махнат от това зловещо място. 

Минала зимата. Агите позабравили съдбата на Дели Мустафа, Кара Мемиша и Хюсни. Но ето че веднаж два­ма козановски ловджии — Алишът и Меко — нападна­ли една жена, както си копаела на нивата. Не минали три дена от тоя подвиг на козановските бабаити, една нощ пламнала къщата на Алиша. Ужасеният Алиш из­дънил прозореца и скочил навън (вратата се оказала под­пряна), но се съборила стряхата и пламналите дъски и греди го затрупали. Комшиите се притекли и го изрови­ли още жив, но с прегоряла кожа. Пренесли го в една колиба, ала подир два дни и колибата пламнала. Паза­чът, които се навъртал край Алиша, избягал, а насилни­кът изгорял. Пазачът успял да види подпалвача: чудошице в кожа, с рога. Три дни се тресъл той и зъбите му тракали от страх. 

Подплашеният от съдбата на Алиша Меко се затво­рил в дома си зад дуварите, отвързал злите кучета и на всяко от четирите кьошета на двора поставил по един аргатин със запретната пушка. Месец и нещо никой не влизал и не излизал в тая белязана къща. Меко седял вътре с пушка на коляното и пиел вино, за да заглуши гласовете на страха. Боял се дори да заспи. Задремвал ли — стряскал се и гърмял с пушката в тавана, където трополели мишките. Дигало се в тревога селото, съби­рали се комшиите, разлайвали се кучетата. Една нощ пак изгърмяла пушката, но никой не станал, не се притекъл. На заранта аргатите намерили своя господар проснат на пода, с дуло в устата и разцепена глава. Смазал го бил страхът и се гръмнал със собствените си ръце. 

Разнесла се мълва, че дяволите са се съюзили с раи­те. Ловджпите престанали да ходят на лов. Бабаитите престанали много-много да излизат. Взели . турците «в кратуна да се кашлят». В турското кафене се разправяли фантастични приказки за подозрителни шумове, странни следи, предупредителни белези и предзнаменования. Тур­чин не смеел вече да замръкне в полето, нито да се отби­ва в християнски къщи. Бедните повъздъхнали, зарадва­ли се наплашените от спахиите селяни; те почувствували ръката на един невидим, неумолим закрилник, кой го не рачел да им се покаже, но не забравял да отмъсти за вся­ка неправда и обида. Вземал си някой турчин да се заяж­да и криво да поглежда, казвали му да си върви по пътя, за да не види «кози рог». Кърджалийският спахия не се вслушал в тия думи, надвзел жито от своите селяни, а сетне го намерили мъртъв, о глава, напъхана в крина, и промушен с кози рог. Оттогава «козият рог», как­то взели да наричат отмъстителя, станал кървава запла­ха за душманите. 

По селата в Загоре пак започнали да свирят на гай­ди, да излизат момите на хоро, булките да окачват нани­зи на шията, да святкат сребърни чапрази на кръстовете им. В Караивановото село ставали найй-кръшните хора, защото най-изкусни кавалджип имало там. В това село започнали да идват младите хора от Станимашко, за да се венчават на кавал и гайди. Други просто идвали да поиг­раят на воля, че в ония тежки времена не навсякъде мо­жело да се играе. И ето, на такъв един празник на хорото се появила кръшна мома с огнени очи. Тя с такова сърце играла, тъй чевръсто скачала, че божурът от ухото и паднал. Момата се навела да го вземе, но когато се навеждала, от пазвата й паднал и прихлопал в калдъръма един кози рог. Тя се смутила, грабнала рога и го мушнала в пазвата, а след това побързала да се скрие в пъстрата празнична нава­лица. 

«Кози рог, кози рог!» — тия думи като трънка мина­ли. Гайдите спрели. Кавалджиите изпънали вратове да дирят с очи странната мома, а ергените стояли като уда­рени. За нещастие, роднински очи познали в лицето на хубавицата Мария, Караивановата дъщеря. Това била едра, парлива, скоклива новина. Да се задържи такава новина в тайна било невъзможно. Един циганин-копанар я занесъл на билюкбашията. С много сеймени и баши­бозук той заградил Караиванските скали. Мария се бра­нила с пищов и нож, но като видяла, че няма да се спа­си, затичала се към една скала и вместо жива да падне в ръцете на турците — метнала се оттам в пропастта. Развъртайки едно дърво, «лудият» Караиван разгонил сеймените, които връхлетели да го вържат, пробил си път и потънал в гъсталака със сдупчени от сейменските куршуми гащи. 

В колибата на Караиван турците намерили торба по­дострени рогове. В ямата за картофи пък открили най-различни премени: кукерски, просяшки, цигански, с които безстрашната хайдутка и баща й правели нощни­те си разходки. 

Скоро след тия кървави събития в Кукленския ма­настир «Свети врачове» пристигнал един одърпан косаджия и предложил да остане там като манастирски аргатин. Познал ли е в негово лице някой от калугерите Караиван, не е известно. Знае се само, че косаджията за­болял през лятото от треска. В предсмъртния си час той поискал да бъде изповядан и открил на изповедника кой е и как попаднал в манастира. От тая изповед, преразказана сетне на другите монаси и превърнала се в предание, ние знаем, че единствената мисъл у Караивана след смърт­та на жена му била отмъщението и че той дълго се приготовлявал за това. за да бъде отмъщението страшно На­правил се дори на луд, за да го изоставят и забравят. Знае се от тая изповед, че Дели Мустафа е бил хванат с примка от Мария, когато спял в една бахча. Цяла неде­ля гя го развеждала в гората с примка на шията като с оглавник, докато най-сетне му забила рога и го метнала в реката. За да застреля Кара Мемиша, безстрашната Мария се качила на един бряст срещу чифлика му. Три дни чакала там без вода и хляб, докато се покаже на кьош­ка старият сластолюбец и развратник. Там, на бряста, тя седяла и докато сеймените преравяли гората «под кра­ката й». 

Дома на Алиша Мария и баща и запалили с топка ко­зина, оваляна в катран. В това турско село те проникна­ли преоблечени като оцетари. В суматохата никой не им обърнал внимание. Докато подплашените турци се щурали насам-нататък и гърмели напосоки в тъмното, Караиван и Мария носели вода, за да гасят пожара. 

Тия разкази били наистина страшни, но онова, кое­то най-много развълнувало изповедника, било призна­нието на Караиван, че за да отмъсти за жена си, той оти­шъл дори срещу Божия закон, като поискал да направи от едно крехко момиче мъж отмъстител. Самият той — сакат в едната ръка и лош стрелец — не разчитал, из­глежда, на себе си, та прехвърлил всичките си надежди на Мария. 

Девет години той сдържал яростта си, кътал мъката в душата си и чакал да порасне момичето, което през цялото време възпитавал като момче. Облякъл го в мъжки дрехи, запасал го в пояс, остригал му косите и го научил да стреля и ятаган да върти. Пъргаво и ловко «момчето» Мария по цели дни се катерело след бащините си кози, само се бранело от вълците не по-зле от старите и опитни овчари и тъй се научило да стреля, че от триста крачки с пушката на баща си умервало свински зъб. Девет години мачкал Караиван меката моминска душа, призовавал на помощ и бурите, и ветровете, и вълците, и мечките, и цяла­та си опитност и хитрост употребил, за да махне всичко женско от момичето. 

Ведиаж Караиван забелязал, че дъшеря му се оглеж­да в калайдисаното саханче. Тогава изпочупил колкото сахани имало в колибата, а след това ги закопал. Коса­та й не само стригал, но веднаж и я пържил на огън, за да не порасне вече никога. Хурки, ножици, игли — всякакво женско нещо той изхвърлил и унищожил, за да не пробужда в тая мома жената. Следял я със зорки очи да не среща нито ерген, нито старец, нито мъж и успял да направи от нея истински вълкодав, който безмилостно забивал нокти във всеки душмански врат. 

Мария винаги вървяла напред, а баща й куцукал по­дире и, като се преструвал ту на слепец, ту на боринар, ту на оцетар. Тя измислела хитрините, прескачала, ко­гато имало дувари за прескачане, стреляла, когато тряб­вало да се стреля, и забивала роговете в душманските гърди. Всичко вървяло, както го искал Караиван, но ста­нало нещо неочаквано, което вкарало стария в смъртен грях. Докато дебнели да подпалят къщата на Меко, не­деля и нещо те прекарали в колибата на един овчар. Кри­ли се, яли, спали и там онова, което Караиван девет го­дини жестоко тъпкал, прошавало в душата на момичето: влюбила се Мария хайдутката в ятака им, в хубавия ов­чар, който никак и не подозирал, че под червения елек на младия хайдутин тупа едно горещо женско сърце. По блясъка на Мариините очи и по червените петна на бузи­те й, които се сменявали със смъртна бледност, опитният баща разбрал, че момичето е влюбено. Каква буря е за-бушувала в душата на тоя силен и страшен мъж, каква дяволска ревност ще да е жарила сърцето му — може да се съди по това, че когато Меко се гръмнал и те напускали колибата, Караиван се престорил, че забравил чакмака си, върнал се и убил овчаря, за да не може никога Мария да го види. 

Не знаел Караиван, че Мария се е врекла на овчаря да го види на неделното хоро, а Мария никак и не подо­зирала, че баща й е убил човека, когото тя, девственицата, страстно обикнала. Узнала ли е Мария след хорото, че любимият и овчар е мъртъв, или престъплението на баща й е останало за нея тайна? — Не знаем. Изповедта на Ка­раиван е може би секнала дотук, а може би да е изневе­рила паметта на изповедника. 

Тая кървава история съм я чувал като момче от отец Аверки — един престарял калугер от манастира «Свети врачове» край Куклен. Той не живееше в манастира, а край него в една колиба, която си беше направил сам. Говореше се, че игуменът го е изпъдил, защото Аверки раз­казал за неговите кражби. Старият монах не знаел, че игуменът има щедрата благословия и подкрепа на владиката, и неочаквано, на стари години, се беше намерил вън от манастира. Аверки живееше с диви плодове и подая­ния. Виждал съм го да чука сухи царевични мамули и обър­кани с малко брашно, да ги пече. Той беше страстен пушач, а не можеше да си купи цигари. Ние, говедарчетата, като минавахме покрай колибата му, винаги го чувахме да пи­та за тютюн. Понякога му набирахме окапали по нивите тютюневи листа и му ги носехме, в замяна на което той пи разказваше страшни работи за робството. Една от те­зи истории беше за Караиван и дъщеря му — хайдут Ма­рия, наричана още Козият рог. Монахът, при когото бе­ше почнал той, Аверки, своето монашество, бил съшият оня манастирски изповедник, който дал на Караивана последната комка. 

Като че и сега е пред очите ми отец Аверки — повит в избелялото си расо, с крака, опетлани в парчета от кожа, с бели, ръждясали от тютюневия дим мустаци. При все­ки разказ за Мария очите му се насълзяваха. Като плюеше тютюна развълнувано, свършваше все с едни и същи думи: 

— Много неправди, а една Мария! Затуй не се е оп­равил тоя свят!


Николай Хайтов