Ще видим, рано или късно, колко е важно да постигнем, в човешкото съзнание, радикална революция!!! Кризата е криза на съзнанието!Криза, която вече не може, да приема остарелите норми, остарелите модели, древните традици, фанатичните доктрини..!С оглед на днешния свят, с всичкото страдание, конфликти, унищожителна бруталност, агресия, и т. н. ... Човек не се е променил!Все така брутален, груб, агресивен, присвояващ, състезаващ се!И си е изградил общество по тези правила.Едно общество на задълбочаващи се противоречия, психози, комплекси, предрасъдаци..едно общество, където дистанцията между хората се засилва с всеки изминат ден..едно общество без вяра и упование в Бог!Имайте в предвид, че когато силата на Любовта победи любовта към силата, тогава и само тогава ще бъдем щастливи - истински живи! Вярвам, че голата истина и безусловната Любов ще имат последната дума на края!

сряда, 22 юни 2016 г.

Дървото, изобретено от човека



Трябва да беше към седем часа вечерта. Вятърът притихваше, което означаваше, че ще се разрази с още по-голяма сила. Детето се намираше на крайното южно плато в Портланд.
Портланд е полуостров. Но детето не знаеше какво е полуостров, не знаеше дори думата Портланд. То знаеше само едно — че човек може да върви, докато падне. Познанието е водач; то нямаше никакво познание. Те го бяха довели тук и го бяха изоставили. „Те“ и „тук“ — тези две загадки бяха цялата му съдба. „Те“ — беше човешкият род, „тук“ — беше вселената. На този свят то нямаше никаква опорна точка освен малкото парченце земя, твърдата и студена земя под босите си крака. Какво очакваше това дете в огромния сумрачен, открит от всички страни свят? Нищо.
То вървеше към това Нищо.
Страшна безлюдна пустош се простираше около него.
То прекоси по диагонал първото плато, после второ, после трето. На края на всяко плато се натъкваше на падина, получена при разместването на земните пластове. Понякога склонът биваше стръмен, но винаги къс. Високите голи равнини на Портландския полуостров приличат на големи плочи, застъпени една в друга. Откъм южната си страна всяка площадка сякаш влиза под предишната, а откъм северния си край се издига над следващата. Така се образуват прагове, които детето пъргаво изкачваше. От време на време то се спираше сякаш за да се посъветва със себе си. Нощта все повече тъмнееше и зрителното му поле се стесняваше така, че то вече едва виждаше на няколко крачки.
Изведнъж спря, ослуша се за миг, едва забележимо поклати глава със задоволство, бързо се обърна и се отправи към едно хълмче, което неясно се очертаваше отдясно, в края на равнината, до самия ръб на скалата. На възвишението се съзираше нещо, което в мъглата приличаше на дърво. От тази страна идеше шум; не беше нито шумът на вятъра, нито шумът на морето. Не беше и вик на животно. Детето помисли, че там има някой.
С няколко скока се намери в полите на възвишението.
Там наистина имаше някой.
Смътната фигура на върха на хълма сега се очерта по-ясно.
Беше нещо като голяма ръка, която се подаваше от земята право нагоре. На края на тази ръка стърчеше хоризонтално показалец, поддържан отдолу от палец. Ръката, показалецът и палецът очертаваха в небето екер. Там, където този своего рода показалец се свързваше с палеца, имаше жица, на която висеше нещо черно и безформено. Жицата се клатушкаше от вятъра и издаваше звън на верига.
Този шум бе чуло детето.
Отблизо жицата беше тъкмо това, което звънът подсказваше — верига. Корабна верига от полуплътни халки.
По силата на този тайнствен закон за свързването на действителността с видимостта в природата всичко тук — мястото, времето, мъглата, трагичното море и далечното призрачно бучене на хоризонта — правеше силуета да изглежда огромен.
Безформената маса, привързана с веригата, наподобяваше калъф. Тя бе повита като дете, но по ръст се равняваше на възрастен човек. В горната й част имаше нещо заоблено, около което бе вързана веригата. В долната си част калъфът бе разкъсан и от дупките се подаваха оголени сухи кости.
Слаб морски вятър движеше веригата и онова, което висеше на нея, леко се поклащаше — безжизнената маса се покоряваше на най-лекия полъх. В нея имаше нещо смразяващо. Ужасът, който изменя пропорциите на нещата, почти заличаваше размерите й, като запазваше само очертанията. Сякаш сгъстената чернота бе приела форма — мрак в мрака; тя вдъхваше гробовен ужас. Здрачът, светлината на изгряващата луна и на съзвездията, които чезнеха зад крайбрежните скали, неясните очертания в простора, облаците, розата на ветровете участвуваха в създаването на това видимо нищо; подмятана от вятъра, с безличието си тази безформена маса бе подобна на морската далнина и на небесния безкрай, а мракът поглъщаше последните очертания на това нещо, което някога е било човек.
Бе нещо мъртво.
Да си останка — човешкият език няма думи, за да изрази такова състояние. Да не живееш и да продължаваш да съществуваш, да си в бездната и да си вън от нея, да плуваш над смъртта, като предмет, който не може да потъне — в това има нещо невъзможно, несъвместимо с реалността. Оттам и невъзможността да се изрази. Това същество — ако въобще беше същество, — този черен свидетел беше някаква останка; при това страшна останка. Останка от какво? Най-напред от природата, после от обществото. Нищо и всичко.
Това нищо бе станало плячка на безмилостни сили. Заобикаляше го дълбока забрава и самота. Предоставено бе на произвола на неизвестността. Беззащитно спрямо мрака, който правеше с него каквото си ще. Принудено да понася всичко. И то търпеше. Ураганите го подмятаха. Ветровете играеха с него злокобна драма.
Този призрак беше изложен на всички унищожителни стихии. Понасяше зловещото насилие да гние на открито. За него не съществуваше закрилата на ковчега, той търпеше разтлението, без да има спокойствието на гроба. Лете се покриваше с прах, зиме — с кал. Смъртта трябва да има някакво було, трупът трябва да има свян. Тук нямаше ни свян, ни було. Цинично и открито разложение. Има някаква безочливост в това смъртта да излага на показ своето дело. Тя накърнява цялото спокойствие на небитието, когато работи вън от своята лаборатория — гроба.
Трупът беше ограбен. Да ограбиш труп, е жесток подвиг. В тези кости вече нямаше мозък, в корема нямаше вътрешности, нямаше глас в гърлото. Трупът е като джоб, който смъртта обръща и изпразва. Ако някога в него е имало някое „аз“, къде бе то сега? Може би беше още в него — и тази мисъл беше ужасяваща. Нещо, което витае около нещо оковано — може ли човек да си представи в мрака по-печална връзка?
Тук, на земята, съществуват явления, които откриват сякаш достъп към неизвестното, врати, откъдето мисълта може да излезе и откъдето нахлуват хипотезите. Догадката има своето compelle itrare* — съществуват места, съществуват предмети, които те заставят да се спреш, овладян от мисли, и без да искаш, умът ти поема в подсказаната му посока. В невидимото има тайнствени врати, които стоят полуотворени. Никой не би могъл да се натъкне на този мъртвец и да не се замисли.
[* Compelle intrare. (лат.) — Подтикни го да влезе.]
Отвяван в простора, този труп мълчаливо се смаляваше. Някога той бе имал кръв, която сега бе изпита, кожа, която бе изядена, плът, която бе разграбена. Нищо не бе минало край него, без да го окраде. Декември бе почерпил от него студ, нощта — ужас, желязото — ръжда, чумата — миризми, цветчето — благоухание. Бавното му разложение беше нещо като разплата за преминаването му отвъд. Такса, която трупът бе платил на бурята, на дъжда, на росата, на влечугите, на птиците. Всички мрачни пипала на нощта бяха претършували този мъртвец.
Това бе странен обитател — обитател на нощта. Намираше се на едно възвишение сред равнината, а не бе там. Беше осезаем и несъществуващ. Бе сянка, която допълваше мрака на нощта. Сега, когато слънцето бе изчезнало и го бе обгърнала безкрайната безмълвна тишина, той мрачно се съгласяваше с всичко. Самото му присъствие подсилваше скръбта на бурята и спокойствието на звездите. Неизразимата мъка на пустинята като да бе съсредоточена в него. Жертва на незнайна съдба, той допълваше зловещия ужас на нощта. В неговата тайна неясно се отразяваха всички загадки.
Край него животът сякаш замираше до най-съкровените си глъбини. Край него сигурността и доверието изчезваха, шубраците и тревите потръпваха, цареше отчаяна печал и тревога и всичко сякаш съзнателно приспособяваше трагично целия пейзаж към тази черна фигура, увиснала на веригата. Присъствието на привидение на хоризонта прави още по-тежка самотата.
Той беше само привидност. И понеже върху него връхлитаха нестихващи ветрове, беше безмилостен. Вечното му клатушкане го правеше страшен. Изглеждаше като център на пространството, а това беше ужасяващо, и сякаш върху него се крепеше нещо необхватно. Кой знае? Може би това бе онази неясно осъзната и пренебрегвана от нас справедливост, която е отвъд нашето правосъдие? В този тлеещ извън гроба труп имаше някакво отмъщение на хората и някакво собствено негово отмъщение. В здрача и пустошта той бе като изобличител. Беше доказателство за това, че материята, пред която тръпнем, е останка от духа. Защото мъртвата материя ни смущава тогава, когато в нея преди е живял дух. Той разкриваше земния закон пред висшия закон. Поставен там от хората, той чакаше бога. С неясното гърчене на облаците и вълните над него витаеха огромните видения на мрака.
Отвъд този призрак имаше някаква злокобна преграда. Безпределна пустота се простираше около този мъртвец — никакво дърво, никакъв покрив, никакъв минувач. Тъкмо когато сме изправени пред безпределността — небе, пропаст, живот, гроб, вечност, — всичко започва да ни се струва недостъпно, забравено, безизходно. Няма по-ужасен затвор от безкрайността, която се разтваря пред нас.

Битка между смъртта и нощта

Безмълвно и учудено, детето стоеше пред това нещо и не можеше да откъсне поглед от него.
Възрастен човек веднага би разбрал, че това е обесен; за детето то бе призрак.
Там, където възрастният би видял труп, детето виждаше привидение.
И нищо не разбираше.
Бездната тегли с най-различни примамки; на върха на този хълм имаше една такава примамка. Детето направи крачка напред, после втора. То се изкачи, при все че му се искаше да слезе, и се приближи, въпреки че му се щеше да се отдръпне.
Смело и тръпнещо, то дойде съвсем наблизо да види призрака.
Като стигна до бесилото, вдигна глава и го разгледа.
Призракът беше намазан с катран. На места лъщеше. Детето различи лицето, покрито със слой битум, и тази маска, която изглеждаше мокра и лепкава, се очертаваше при отблясъците на нощта. Детето виждаше устата, която бе една дупка, носа, който бе една дупка, и очите, които също бяха дупки. Тялото бе увито и като овързано в грубо платно, напоено с нафта. Платното беше плесенясало и пропукано. През него се подаваше едно коляно. Друга цепка позволяваше да се видят ребрата. Това бе отчасти труп, отчасти скелет. По него бяха пълзели охлюви и бяха оставили сребристи ленти. Залепнало по костите, платното бе придобило релефност като дреха на статуя. Пропукан и разцепен, черепът приличаше на гнил плод. Зъбите бяха останали човешки и бяха запазили усмивката. Сякаш в отворената уста се таеше остатък от смях. Тук-там по бузите имане косми. Наклонената глава сякаш се вслушваше в нещо.
Неотдавна го бяха подновявали — лицето беше прясно намазано с катран, както ребрата и коляното, което се подаваше през платното. Отдолу се показваха краката.
Точно под бесилото в тревата се виждаха две обувки, обезформени от снега и дъждовете. Обувките бяха паднали от мъртвеца.
Босото дете се загледа в тези обувки.
Все по-заплашителен, от време на време вятърът спираше, което предвещаваше буря: от няколко мига той бе стихнал напълно. Трупът не се движеше. Веригата бе опъната като отвее.
Всички новодошли в живота усещат в себе си едно особено пробуждане на мисли, свойствено за ранните години; те сякаш се стремят да разтворят съзнанието, както птичката в яйцето чука с клюн, за да строши черупката. Още повече това дете, на което съдбата бе отредила тежка участ. Но сега всичко, което то имаше в главичката си, се бе превърнало в смайване. Прекалено силното усещане има същото въздействие, както и излишъкът от масло — успява да задуши мисълта. У възрастния такава гледка би породила редица въпроси — детето не можеше да ги оформи; то гледаше.
Лицето изглеждаше като мокро. Застиналите капки катран в дупките, които някога са били очи, приличаха на сълзи. Впрочем очевидно благодарение на катрана разрушението на смъртта бе забавено и сведено до възможно най-слабото разложение. Това, което детето наблюдаваше, бе предмет, за който се грижеха. По всичко личеше, че този човек представлява някаква ценност. Не бяха пожелали да го оставят жив, затова пък искаха да го запазят мъртъв.
Бесилото беше старо, проядено, но все още здраво и сигурно служеше от много години.
В Англия от прастари времена съществуваше обичай контрабандистите да се мажат с катран. Обесваха ги на брега на морето, намазваха ги с катран и ги оставяха да висят така. Примерите за назидание трябва да се виждат от всички, а накатранените примери се запазват по-дълго. В случая катранът бе израз на човечност. Благодарение на него имаше по-малко контрабандисти за бесене. Бесилки се поставяха на равни разстояния по брега така, както в наши дни се поставят фенери. Обесеният служеше за фенер. Той посвоему светеше на своите другари контрабандисти. Контрабандистите виждаха обесените още отдалеч, преди да стигнат до брега. Ето един — първо предупреждение; после още един — второ предупреждение. Разбира се, това никак не възпрепятствуваше контрабандата; но редът се състои от такива неща.
В Англия този обичай съществуваше до началото на нашия век. През 1322 година пред Дувърския замък още се виждаха трима обесени, облени със смола. Впрочем този начин на запазване на мъртъвците не се използуваше само за контрабандистите. Англия го прилагаше и към крадците, подпалвачите и убийците. Джон Пейнтър, който подпалил морските складове на Портсмът, бил обесен и намазан с катран през 1776 година.
Абат Койе, който го нарича Жан льо Пентр, го е видял през 1777 година. Джон Пейнтър бил окачен на верига над опожарения от него замък и от време на време бил намазван с катран. Този труп траял — би могло почти да се каже живял — близо четиринадесет години. Той си вършел все така добре службата чак до 1788 година. Все пак през 1790 година се наложило да го подменят. Египтяните са почитали мумиите на царете си, но, както изглежда, и простосмъртната мумия може да бъде полезна.
Понеже на хълма духаше силно, белият сняг бе пометен. Виждаше се тревата и тук-там по някой трън. Хълмът бе покрит с онази остра и ниска крайморска растителност, от която върховете на крайбрежните скали изглеждат като зелено сукно. Под бесилото, точно там, където висяха краката, имаше китка трева, изненадващо висока и гъста за тази безплодна земя. Векове наред разсипващите се на прах трупове обясняваха буйния растеж на тревата на това място. Земята се храни от човека.
Злокобна омая бе приковала детето. То стоеше зяпнало от учудване. Сведе чедо само за миг, когато една коприва парна краката му и то помисли, че е някакво животно. После се изправи. Гледаше лицето над себе си, което също го гледаше. Гледаше го някак по-втренчено поради това, че нямаше очи. Беше празен поглед, с неизразима упоритост, в който се долавяше и светлина, и мрак и който ядеше колкото от празните очни кухини, толкова и от черепа и от зъбите. Целият мъртвешки череп гледа и това е страшно. Няма зеници, а човек се чувствува наблюдаван. Призрачен ужас.
Постепенно и самото дете започна да става страшно. То вече не помръдваше. Обхващаше го пълно вцепенение. Не забелязваше, че губи съзнание. Тялото му натежаваше и се вкочанясваше. Зимата мълчаливо го предаваше на нощта. В зимата има нещо предателско. Детето почти се бе превърнало в статуя. Студ проникваше в костите му и те се вкаменяваха. Тъмнината като влечуго се плъзгаше в него. Дрямката, която снегът излъчва, се изкачва в човека като мрачен прилив. Неподвижност, подобна на неподвижността на трупа, бавно обхващаше детето. То бе готово да заспи.
В ръката на съня има пръст и смъртта. Детето чувствуваше как тая ръка го сграбчва. То бе готово да падне под бесилото. Вече не знаеше дали стои на краката си.
Всеки миг грозящ край, преминаване без преход от битието към небитието, връщане в горнилото, подхлъзване в бездната — такъв е законът на съществуването. Неотменим закон.
Още миг, и детето, и мъртвецът, едва покълналият живот и животът в разруха, щяха да се слеят в същото безличие.
Призракът като че разбра това и не го пожела. Изведнъж той се раздвижи. Сякаш предупреждаваше детето. Вятърът наново бе задухал.
Нищо по-странно от този клатушкащ се мъртвец.
Тласкан от невидимия полъх, увисналият на веригата труп се накланяше, изкачваше се наляво, после пак се отпускаше, изкачваше се надясно и пак се отпускаше, и пак се изкачваше с бавната и мъртвешка точност на метроном. Злокобно люлеене. Човек би помислил, че вижда в мрачината махалото на часовника на вечността.
Това продължи известно време. От движението на мъртвеца детето се сепна и макар да бе все още вцепенено, явно доста се поизплаши. При всяко поклащане веригата скърцаше с ужасяваща равномерност. Тя сякаш си поемаше дъх, после отново започваше да скърца. Скърцането напомняше песен на щурец.
Бурята започна с внезапно усилване на вятъра. Бризът премина във вихър. Клатушкането на трупа злокобно се усили. Той вече не се люлееше, а се тресеше. Скърцането на веригата се превърна в дрънчене.
Изглежда, детето долови промяната. И ако тя бе призив, детето му се подчини. От дъното на хоризонта се понесе шум.
Беше шум на криле.
Случи се нещо, което при буря често се случва в гробищата и в пущинаците — пристигаше ято гарвани.
Черни хвърчащи петна пробиха облака, пронизаха мъглата, нараснаха, приближиха се, сляха се, превърнаха се в плътна маса, която връхлетя върху възвишението, като грачеше диво. Сякаш настъпваше легион. Крилатата гад на мрака се устреми към бесилото.
Изплашено, детето отстъпи.
Рояците се подчиняват на някакви свои разпоредби. Гарваните се бяха струпали на бесилото. Нито един не бе кацнал върху трупа. Те разговаряха помежду си. Гракът е нещо ужасно. Ревът, чуруликането, ръмженето са гласове на живота. Гракът означава радостно приемане на разложението.
В него се долавя шумът на нарушеното гробно мълчание. Гракът е глас на мрака. Детето се смрази.
Повече от ужас, отколкото от студ.
Гарваните млъкнаха. Един от тях кацна върху скелета. Това бе сигнал. Останалите се спуснаха, образуваха облак от криле, после всички пера се прибраха и обесеният изчезна сред гъмжило от черни петна, движещи се в тъмнината. В тоя миг мъртвецът се разтресе.
Сам? Или от вятъра? Той подскочи страшно. Ураганът, който се надигаше, му се притече на помощ. Призракът започна да се гърчи. Беше от бурята, която се разрази с все сила; тя го сграбчваше и го размахваше на всички посоки. Беше ужасен. Започна да се подмята. Страшна марионетка, движена от верига на бесило вместо от връв. Някакъв присмехулник от мрачините държеше връвта и си играеше с мумията. Тя се извиваше и подскачаше, сякаш готова всеки миг да се разпадне. Изплашени, птиците отлетяха. Като че трупът с един замах се отърси от тая гад. После те се върнаха. Тогава започна борба.
Сякаш някой вдъхна на мъртвеца чудовищен живот. Вятърът го повдигаше, като че ли искаше да го отнесе; човек би казал, че трупът се бори и се мъчи да избяга; задържаше го веригата. Птиците откликваха на всички негови движения — отстъпваха, после се нахвърляха върху му, изплашени и настървени. От една страна — странен опит за бягство, от друга — преследване на окован. Тласкан от пристъпите на вятъра, мъртвецът подскачаше, блъскаше се, беснееше, олюляваше се, изкачваше се и се отпускаше, отпъждайки пръснатото ято. Той беше боздуган, роякът беше прах. Диво нападащият орляк не отстъпваше, упорствуваше. Като обзет от бяс пред тази глутница от човки, мъртвецът зачестяваше слепите си удари в пространството, подобни на ударите на камък в прашка. Понякога отгоре му се струпваха всички нокти, всички клюнове, после — нищо; ордата се загубваше, сетне отново връхлиташе разярено. Страшно мълчание, продължаващо и в смъртта. Птиците като че ли изпаднаха в изстъпление. Такива рояци могат да изскачат само от отверстията на ада. Впиващи се нокти и клюнове, гърч, изтръгнати късове, които вече не бяха плът, скърцане на бесилото, тракане на скелета, чаткане на железа, писъци на бурята, глъч — може ли да съществува по-зловеща битка? Един призрак се бореше срещу демони. Нещо като схватка между привидения.
От време на време вятърът се усилваше, тогава обесеният започваше да се върти бясно около себе си и срещаше с лице рояка едновременно от всички страни, сякаш искаше да се спусне след птиците и да ги захапе с оголените си зъби. На негова страна бе вятърът, веригата бе против него; самите демони на мрака сякаш се намесваха. Ураганът също участвуваше в битката. Мъртвецът се гърчеше, а ятото се виеше над него в спирала като жива вихрушка.
Отдолу долиташе мощен грохот — ревеше морето.
Детето наблюдаваше този кошмар. Изведнъж то цяло започна да трепери, тръпка полази по тялото му; то се олюля, сепна се, едва не падна, обърна се, притисна с две ръце челото си, сякаш намери в него опора, и обезумяло, с развени коси, затворило очи, превърнало се и то почти в призрак, побягна с големи скокове по склона надолу, като остави зад себе си в нощта мъчителното видение.

Виктор Юго

Няма коментари:

Публикуване на коментар