Ще видим, рано или късно, колко е важно да постигнем, в човешкото съзнание, радикална революция!!! Кризата е криза на съзнанието!Криза, която вече не може, да приема остарелите норми, остарелите модели, древните традици, фанатичните доктрини..!С оглед на днешния свят, с всичкото страдание, конфликти, унищожителна бруталност, агресия, и т. н. ... Човек не се е променил!Все така брутален, груб, агресивен, присвояващ, състезаващ се!И си е изградил общество по тези правила.Едно общество на задълбочаващи се противоречия, психози, комплекси, предрасъдаци..едно общество, където дистанцията между хората се засилва с всеки изминат ден..едно общество без вяра и упование в Бог!Имайте в предвид, че когато силата на Любовта победи любовта към силата, тогава и само тогава ще бъдем щастливи - истински живи! Вярвам, че голата истина и безусловната Любов ще имат последната дума на края!

понеделник, 31 януари 2011 г.

Преди да се родиш като дух трябва да придобиеш своята душа

            Може би те блазни идеята за безсмъртието приятелю, може би копнееш за своето просветление, възнесение, спасение. Но те са далеч още не мисли за тях, те не са ти достъпни, преди да се родиш в своя дух трябва да придобиеш, да извоюваш своята душа. Защото дори нея ти нямаш, приятелю, дори нея не си постигнал.
            Да имаш душа означава да си Ученик, да имаш душа означава да си се завърнал в своя център, да си извоювал своята личност и да си спечелил своето его. Днес приятелю ти нямаш почти нищо от това, реагираш като машина командвана от навици и външни условия. Някои ти вика скачай и ти скачаш без дори да попиташ “Колко нависоко?”. Да приятелю ти дори истинско его не притежаваш!           Преди да падне от дървото плодът първо трябва да узрее. Преди Дух, ти трябва да постигнеш Човека, трябва да се завърнеш в своя център преди да изчезнеш в безкрайността... Безхарактерността, малодушието, конформизма, пасивността - НЕ това не е смирение, НЕ, това не е освобождаване от егото! Това е ексцентризъм, приятелю, болест и лудост по-големи дори от егото. За болните от тази лудост егото е лекарство и трябва да се приеме! Егото е център, да придобиеш душа означава да се завърнеш в този център, да станеш личност-Някой!
            Да извоюваш душата си означава да се опълчиш срещу външните условия на битието. Да поемеш живота и съдбата си в собствените си ръце, да се опълчиш срещу обстоятелствата и въпреки тях да осъществиш желанията си. Приятелю ако не притежаваш душа, характер, личност няма как да се освободиш от тях. Егото е само едно стъпало от стълбата на Еволюцията. Трябва да стъпиш здраво на него с двата крака и известно време да се опираш здраво на него, и след това използвайки го за опора да се оттласнеш и да продължиш нагоре... Да приятелю егото е болест, но ти страдаш от толкова по-лоша болест, че егото за теб е изцеление! Отровата за теб ще е лекарство! Ти си ексцентрик приятелю, съобразяваш се с обществото не със себе си, оправдаваш нагаждачеството си със смирение, но това е лъжа!
            Каквото и да правиш приятелю ти го правиш заради себе си, ако се съобразяваш с някого, то е защото смяташ, че така е по-добре за теб. Ако помогнеш на някого винаги е заради някаква изгода, дори само, за да се почувстваш по-добре, по-милосърден, по-добродетелен. Бог е дори над добродетелта приятелю, той не е добродетелен, любовта е негово естествено сияние, той не я насилва, не я прави, не я предизвиква, тя просто е там, защото и той е там и се излива от него, защото това е най-естественото нещо на света и няма, и не може да има никаква друга причина... Бог за теб е недостъпен преди да се превърнеш в душа, преди да разбереш, че каквото и да правиш ти го правиш само и единствено заради себе си! Зарежи идеите за милосърдие и състрадание може би не си ги разбрал напълно, може би влагаш съвсем погрешен смисъл в тях използваш ги единствено, за да оправдаеш своята пасивност, липсата си на смелост...
            Превърни се в душа, в съвършен егоист! Ако се храниш, то е за да не умреш от глад, ако спазваш нормите и законите на обществото, то е защото смяташ, че не би могъл да живееш извън него. Ако имаш приятели и се държиш добре с тях, то е защото ти е приятно. Но приятелю ти винаги си там и винаги каквото и да правиш го правиш заради себе си и не може да има друга причина! Това е твоята душа приятелю, да тя е его, да това е личността! Говорили са ти много против егото и егоизма приятелю, но са ти говорили егоисти! Учили са те да не мислиш за себе си, а за другите, защото те са тези “другите” и така е по-добре за тях. Ближния те учи да мислиш първо за ближния и после за себе си. Но преди да изчезне, егото трябва да се създаде, да се обуслови, преди да се изкачиш над нивото на егото ти трябва да достигнеш това ниво. Не можеш да се оправдаваш с думите на Иисус за смирението, ти ги изкривяваш и превръщаш в оправдание на своята леност и мързел. Страхуваш се да направиш избор и се оставяш друг да избира вместо теб, оправдаваш се, че света е такъв и ти нямаш избор... Не е вярно, приятелю, ти избираш дори да живееш ли или не, да се съобразяваш с обществото или да станеш бунтовник. Виж, ако ти липсва смелост да си бунтовник това е друго...
            Не, че трябва да си бунтовник, въпреки че така задължително ще станеш съвършен егоист, напълно центриран в себе си, просто не е наистина необходимо, не е задължително, само осъзнай, че каквото и да правиш то го правиш заради себе си и толкова. Така ще навлезеш в своето его-душа, ще станеш истинска личност. Егото не е само негативно, то има и позитивна страна, то е точно колкото негативно толкова и позитивно. Да си лош и да нараняваш другите е его, да си добър и да помагаш пак си е същото его. Грешникът е егоист и мисли само за себе си, светецът е същия егоист и отново мисли само за себе си, единият си доставя удоволствие като наранява, другият пък се радва, когато помага. И грешникът и светецът са в еднаква степен егоисти.. и двамата! - без значение дали го осъзнават или не! Грешникът, престъпникът е асоциален, против обществото, светецът пък е идеалният гражданин най-социалният, но в крайна сметка и двамата са еднакво далече от Целостта...
            Разбира се обществото е за светиите, съвършено нормално е, на тях се крепи самото общество, а то не е против себе си затова е за светиите и против престъпниците. Приятелю ако обществото е важно за теб ще си малко или много добродетелен, за да се вписваш в него, ще поемеш по пътя на светииството. Ако пък си против обществото ще поемеш по пътя на престъпника. Християнството казва, че светиите стоят от дясната страна на Бог, съвършено вярно е, но то е социална религия, обществена, обществено ориентирана, най-социалната, най-обществената религия. Ето защо е и най-разпространена във всички общества. Християнството казва, че светиите стоят от дясната страна на Бог, но кой тогава стои от лявата ? Щом има място от дясно до Бог то трябва да има място и от ляво, а кой стои там? Християнството не казва това, защото е обществено, а отговора е тотално противообществен, там стоят грешниците, престъпниците, да те са също толкова близо до Бог, колкото и светиите. Но ако разбереш това как ще искаш да бъдеш светия ? Толкова по-лесно е да си престъпник, това разбиране ще доведе до драстично намаляване броя на светиите и драстично увеличаване на престъпниците, което би унищожило обществото, би унищожило спокойствието постигано чрез обществото. Ето защо християнството уточнява мястото на светиите от дясно на Бог и си мълчи за грешниците от лявата Му страна.
            Приятелю, ако искаш бъди светия, ако ти харесва бъди престъпник с това нито се отдалечаваш нито се приближаваш до Бог. С този избор само утвърждаваш своята личност, своето его, само създаваш своята душа . Душата ти е необходима приятелю, за да можеш в последствие да я загубиш така няма просто да обикаляш около Бог, ту от ляво ту от дясно, а ще се слееш с Него, ще бъдеш Него. Избирай, имай желания само така можеш да ги разбереш. Избирай на воля това, което искаш и отстоявай своя избор с цялото си сърце и душа. ТОВА означава да имаш Душа. А преди Дух трябва да постигнеш първо нея, духът не може да бъде постигнат по никакъв начин, за него няма техника или метод, но душата трябва да се придобие, тя няма да се появи от самосебе си, характера трябва да бъде създаден, изграден преди да изчезне, егото трябва да възникне преди да падне, преди да се роди на негово място Дух - Бог. Затова избирай приятелю, доброто или злото няма значение просто избирай и следвай своя избор до края – какъвто и да е той! Ако искаш бъди светец, искрен, чист, милостив, благодатен, правиш го заради себе си, така, че прави го както трябва бъди истински светец. Ако пък другата страна те привлича повече, няма проблем, бъди зъл, истински зъл, тотално необятно зъл, няма да се отдалечиш от Бога, ще създадеш истински ад около себе си, ти самият ще трябва да живееш в този ад но няма проблем това е просто част от това да си зъл, щом ти харесва да си зъл значи и ада, които ще създадеш трябва да ти хареса-той си е твой! Няма значение каква душа ще създадеш приятелю, няма значение дали ще е бяла или черна. Белите души са от дясно на Бог, черните са от ляво, но и бялото, и черното са еднакво отдалечени от Него. Все пак ще трябва да създадеш някаква душа така, че създай я такава каквато искаш, такава каквато на теб ти харесва, бяла черна, синя, зелена, жълта, лилава няма значение, създай си такава личност каквато ти харесва, тесногръда или толерантна, обичаща или мразеща, добра или лоша, няма значение! Ако още нямаш душа приятелю ако още нямаш истинска личност то стига си бил пасивен създай я, такава каквато ти харесва, защото Духът, Богът ще се роди на мястото на тази личност, на тази душа каквато и да е била, тя само трябва да създаде пространството, само да осигури условията, тя е почвата, калта от която ще израсне и разцъфне цветето на Божествеността.

Некрос

събота, 29 януари 2011 г.

Танцът на Живота

            Спонтанността е изкуство, спонтанността е танц, тя е танцът на Живота. Спонтанният човек е велик танцьор, велик майстор. Да си спонтанен означава да си естествен, да си жив, да правиш това, което ти самият искаш, да правиш това, което твоята съкровена същност ти подсказва, не утре, не след месец, а днес точно в този момент. Спонтанността означава да си напълно искрен със себе си, да се познаваш напълно и цялостно, да знаеш какво искаш и да притежаваш смелостта да превърнеш желанията в действия на мига... без да изпитваш страх, без да изпитваш вина съобразявайки се единствено със себе си, със собствената си най-вътрешна съкровеност...
            Да си спонтанен означава да дадеш израз на себе си, да затанцуваш своя танц. Бъди естествен, защото това е музиката на танца на Живота. Бъди такъв, какъвто си, изрази себе си точно такъв, какъвто се усещаш, съобразявай се единствено с музиката на естествеността, бъди напълно естествен, не напрягай нищо, не насилвай нищо, нека всичко в живота ти се случва естествено - от само себе си, чрез теб...
            Да си естествен означава да станеш спонтанен, да си спонтанен означава да си свободен и Жив , да си освободен от всички външни условности, защото ти самият си единствения критерии, с който трябва да се съобразяваш. Но никога не забравяй, че има един измамник, който се представя за спонтанност, които на висок глас крещи, че е пътят към свободата но не е! Този измамник е лекомислието! Лекомислието само изглежда като спонтанност, но не е. Лекомислието не дава свобода, не освобождава, напротив още повече заробва... Когато лекомисленият човек вземе решене за него то е окончателно, след него той доброволно губи свободата си. Той казва също както спонтанния човек ще “ще направя това” и неотклонно следва решението си, следва го сляпо без да осъзнава какво става около него. Очите на лекомисления човек гледат неотменно към целта, те виждат само нея и нищо друго. Очите на спонтанния човек напротив изобщо не поглеждат към целта, защото за спонтанния човек по-важен е пътя, той знае че истински важното е не какво ще получи, а как ще достигне до него. Знае, че истинската радост носи осъзнатия Път, а не достигнатата цел. Лекомисленият вижда само целта, а тя е на другия бряг, той не вижда, че между него и нея има река, има опасна преграда! В безразсъдството си той ще нагази в реката, няма да си гледа в краката може дори да не разбере, че е попаднал на опасно място, защото спи, защото мисли само за целта, която още не е достигнал. Не внимава къде стъпва, а камъните в реката са винаги са хлъзгави - най-хлъзгавите на света ! И той винаги се подхлъзва... винаги пада в реката и тя го отнася...
            Да той намира отново брод и все пак достига другия бряг, но там не го чака това, което е искал, той излиза на друг чужд бряг, не там, за където е тръгнал... Лекомисленият човек никога не достига до целта, която преследва. Реката е метафора за трудностите по пътя на Живота, те винаги завличат лекомисления и заради тях той излиза на друг бряг не там където е искал, не постига целта си. Неговата заслепеност от целта е това, което му пречи, тя е хлъзгавият камък в реката, на които той винаги се подхлъзва. А може дори да не съумее да излезе на другия бряг, може да е толкова заслепен, че ледената вода на безбройните трудности да не го отрезви и той да продължава да вижда само своя прекрасен мираж... Тогава е обречен, защото ако не се събуди няма да може да излезе от реката и ще се удави в нея, тъй както си сънува своя сладък сън, тъй както си фантазира, че е достигнал въжделената цел!
            Лекомислието не е спонтанност, защото то се интересува само от целта, спонтанността напротив е заинтересувана от самия Път. Тя не се интересува толкова от това какво има на другия бряг, а как да прекоси реката... Спонтанният човек не е обвързан със своето решение,той не е завързан за него, след като е решил нещо, не го следва сляпо напротив, той прави нов избор на всяка крачка, решава наново всяка секунда! Всеки миг може да вземе решение различно от първото. Неговата походка е лека и грациозна, тя е танц, красив майсторски танц. Един танц е красив само, когато танцьорът следи всяко свое движение до най-малкото! Когато дори най-малките движения на тялото му са съгласувани с неговата воля следваща ритъма на музиката се случва истинският танц!   Спонтанният човек е майстор на танца с трудностите по музиката на естествеността. Спонтанният човек танцува своята музика - своята същност. Той танцува с трудностите те са неговият дансинг. Всеки миг той сам определя движенията си сред трудностите, играе си с тях дори им се наслаждава! Те не са в състояние да го препънат, защото той владее движенията си до съвършенство, защото музиката на неговата същност го води. Спонтанният човек се наслаждава именно на своя танца, за него къде ще го отведат краката му не е важно, защото той непрекъснато танцува, а самият Танц е най-голямото блаженство, което може да бъде достигнато!
            Никоя цел не носи по-голяма наслада, никоя придобивка не носи по-голяма радост. Докато танцува спонтанният човек дори забравя за къде е тръгнал, той забравя своята цел, защото за него блаженството на танца е достатъчно. Така винаги достига целта, без никакво напрежение, без никакво усилие. Защото се движи под звуците на музиката на съвършената естественост, а именно и само тази музика му позволява да разкрие пълното си майсторство в своя танц. Само тази музика му казва как да и по кои камъни да стъпва, само тя му нашепва и го предупреждава къде се крие скритата опасност и как да заобиколи камъка-заслепеност. Спонтанният човек  винаги достига своята цел и то винаги по най-добрият път, защото във всеки един миг той е напълно осъзнат за своята свобода, знае, че във всеки един момент може да промени решението си, той всъщност наново прави своя избор всеки един момент! Ако види, че реката е прекалено буйна и ще го отнесе, ако види, че другия бряг е недостъпен, няма да скочи в реката. и затова няма да се удави в нея, ще потърси друг път, ще се остави музиката му да го води и просто ще танцува своя танц, ще Празнува своя Празник. Защото за него е без значение, колко дълъг е Пътя, защото той не просто ще го извърви, а ще го изтанцува с невиждано дотогава майсторство, с невиждана дотогава грация и изящество! Танцът е неговата истинска цел, неговия празник, неговото истинско блаженство - най-голямото възможно!  

Некрос

Лицето на Любовта

            Човек се страхува от любовта заради раздялата, заради това, че може да липсва взаимност, заради това, че тя може би няма да продължи достатъчно дълго... Но това се оправдания илюзии. Истината е в това че човек се страхува да излезе извън границите на собствената си личност. Страх го е от болката да... но това не е истинската причина за страха му. Всеки човек е бил нараняван физически и психически и винаги го е превъзмогвал. Случвало му се е много пъти, случвало се е на много хора, на всеки от нас ! И винаги Животът е показвал едно! Човек е по-силен от болката и без значение колко голяма е тя, той може да я превъзмогне!
            Всъщност човек се страхува, не от болката, а от Неизвестността. С болката се е срещал хиляди пъти и винаги я е побеждавал, но Неизвестността е нещо друго . С нея човек не се е срещал никога, доближавал я е, но тя винаги му се е изплъзвала. Неизвестността крие всичко в себе си, всички тайни на Живота. В океана на Неизвестността човек не може да оцелее. Ако се хвърли в него повече няма да излезе. Да от океана ще излезе човек, ще носи същото име и същите дрехи, но няма да е вече същият... Човекът, който е бил го няма вече, той се е удавил в океана и на негово място от същия този океан на истинския живот се е родил нов човек. Причината, поради която човешкото същество се страхува от Любовта  е, че тя е мост към Неизвестността и ако той има смелостта да тръгне по този мост и да достигне отвъдния му край, ще е узнал още една от тайните на истинския пълноценен живот. Живот, в който мечтите не са блянове, а месеци, дни, години, не са нереални напротив те са ежедневието, защото биват изживявани...
            Неизвестността означава смърт, Смъртта означава неизвестност. А от тях единствено се страхува човекът. Той се страхува от смъртта, защото знае, че не може да знае какво има от другата й страна, за него тя е неизвестност. Но от друга страна той се страхува от неизвестността, защото тя означава смърт. В нея той може да навлезе, но не и да излезе ...
            Но смъртта винаги означава и ново раждане, промяна, обновление. Човек умира и се ражда в Неизвестността, когато изживява Любовта. След нея той вече не е същият и никога няма да бъде. И все пак Любовта е прекрасна, най-прекрасното нещо на този и онзи свят... Чрез нея човек умира и отново се ражда пречистен и обновен, притежаващ нова енергия и желание за живот. Нима тогата тази смърт е толкова плашеща? Моят отговор е НЕ! Нека любовта ме понесе на своите криле, нека ме захвърли в Неизвестността – бездната, в която ще намеря смъртта си... Но в тази бездна ще се роди човек, нов човек преизпълнен с жажда за живот! Той ще носи спомена за човека умрял в бездната, ще носи най-доброто, което е притежавал мъртвия. Но недостатъците му ще са погребани, защото те, за разлика от човека, не притежават способността да се раждат отново, могат единствено да умрат! Любовта е пътят към тази бездна, но тя е и изходът. Защото тя продължава дори отвъд Смъртта. Болката умира заедно със стария човек, но Любовта остава, тя продължава да живее заедно с новия човек, чрез него... Любовта е Смърт, но и Раждане, възкресение за нов живот, пречистване и обновление, пълноценен Живот!     

Некрос

четвъртък, 27 януари 2011 г.

Пречистване на тялото и душата

   Чувствате ли се чисти? Чувствате ли се леки и волни като вятъра? Чувствате ли се весели и игриви като малкото планинско поточе? Чувствате ли се стабилни като планината? Чувствате ли се пречистени като водата? Колко пъти сте чували гласа на сърцето си? Колко пъти сте чували гласа на душата си? А колко пъти ги пренебрегвахте? Колко пъти предадохте себе си, собствената си природа и скритата не изразена божественост? Не е сега време обаче да бъдете съдени, сега е време да се промените. Време да се промените откривайки онази неизменна част от себе си, която винаги е била скрита дълбоко във вас. Търсите щастие, търсите радостта, търсите блаженство, но не ги търсите където трябва. Колко хиляди години веч бродите по тази земя и намерихте ли това което, търсите ? Какво изобщо намерихте?
            Намерихте предателството и го усвоихте, а то винаги е едно, предателството винаги е измяна на собствената природа и същност, измяна към собствената ви личност и съвест. Нищо друго не е предателство, предателството не може да бъде спрямо човек, или група от хора, то винаги е отричане от себе си. Но докато се отричате от себе си няма да намерите, това което толкова дълго търсите, няма да намерите блаженството, удовлетворението, щастието. Защото те не са извън вас, а дълбоко вътре във вас, те са окоренени във вашия собствен вътрешен космос. Докато се отричате от вътрешната си същност в името на външния свят от вас по-нещастни хора няма да има!
            Казвате, че външния свят ви принуждавал да постъпвате така, че причините не зависели от вас. Казвате, че не искате да страдате, добре така да бъде, разбирам ви. Но докато постъпвате така страданието ще е неизменна част от живота ви. Но ето ви едно лекарство срещу страданието, лекарство пред, което никое страдание не може да устои. Това лекарство е любовта. Казвам ви обичайте, защото Бог е Любов! Нека тази любов се разгърне и да изплува от вашите най-големи дълбини, от самия извор на сърцето и душата ви!
            Ако искате да промените живота си, да го трансцедентирате, да го оживите, то въведете Любовта в живота си. Ставайте сутрин с любов към деня, обикнете деня, обикнете утрото, защото то е прекрасно. Обикнете зимата с нейната свежест и чистота, обикнете пролетта с нейната обновяваща се хармония, обикнете лятото и неговия жар, обикнете есента с нейното многообразие. Ако една ситуация от вашия живот е грозна и отблъскваща, неприятна, ако ви причинява болка, то е защото сте изгубили любовта си в този миг. Любовта към себе си и Живота.
            Ако не ми вярвате то проверете сами, направете опит, направете експеримент. Спомнете си най-неприятната и подтискаща случка във вашия живот, тази която най-много ви е наранила, тази случка чийто спомен дори ви е неприятен. А сега оставете този спомен за малко и се съсредоточете върху сърцето си. Потърсете друг спомен, за мигът в който сърцето ви е било най отворено и любящо, спомнете си мигът, в който сърцето ви е било едно невероятно красиво разцъфнало цвете, чийто божествен аромат е дарявал света с красотата си. Нека сърцето ви отново да се разтвори и неговият божествен аромат да ви обгърне, това е ароматът на Любовта, потопете се изцяло в него! Нека любовта ви обгърне и преизпълни, а се върнете отново към най-ужасяващия и неприятен ваш спомен, но без да губите осъзнаването и осезанието за любовта, нека тя да продължи да ви обгръща и изпълва. Не се плашете от неприятния спомен, защото вече сте защитени, Любовта е вашата нерушима броня. Потопете се изцяло в неприятния спомен. Гмурнете се в него като един Сияещ воин, един от непобедимите войни на Светлината. Нека споменът да оживее за вас, спомнете си всички подробности, мястото, хората, събитията, чувствата и мислите си. Ще се изненадате, но те всички са се запазили в паметта ви до най-малката подробност и всички ще изплуват до една. Не спирайте по средата на пътя обгърнати и проникнати от Любовта стигнете самото дъно на спомена. Когато пред очите ви заиграят отново старите образи, когато в ушите ви зазвучат старите гласове и звуци, когато в ноздрите ви нахлуят старите аромати, а кожата ви настръхне от старите усещания значи сте стигнали дъното...
            Но това сега е само съживен спомен и вие не изпитвате страх, за разлика от времето, когато ситуацията е била реална. А и сега вие сте защитени от неразрушима броня и сте недосегаеми за негативните емоции. Съсредоточете се отново върху сърцето си. То сега е едно малко пламтящо слънце, чиято светлина се лее из тялото ви. Нека слънцето засвети още по-ярко, нека светлината му се разрасне. Нека сърцето ви да запламти от с огъня на Любовта, нека самите вие да се превърнете в сияещ пламък. Нека светлината озари цялата картина около вас, целия спомен, нека пламъкът ви се разнесе върху целия спомен. Няма осъждане, няма отричане, няма порицание, няма обвинение. Има само лъчезарната огнена светлина на Любовта. В Любовта няма осъждане, а единствено приемане. вие не осъждане спомена, нима можете да го осъдите или отречете? Приемете спомена, в които сте се потопили, приемете го напълно, без преценки, без коментари, без обсъждане, просто го приемете такъв какъвто е. Това приемане ще разгърне светлината ви, това приемане ще разгърне Любовта ви в този спомен. Без него вие никога не ще може да се потопите дълбоко в никои спомен, в нищо... Тогава, когато светлината ви озари цялата ситуация, целия спомен вие ще се докоснете до мистерията, ще сте свидетели на истинско чудо. Споменът постепенно ще започне да избледнява и да се разтваря, ще започне да изгаря и изчезва в огъня на вашата Любов. И накрая от него няма да остане нищо, а на негово място ще има единствено огромно безметежно приемане и любов. Ще усетите как огромна канара се свлича от гърба ви, тялото ви ще олекне сякаш сте в безтегловност. Защото негативният спомен е камък, цяла канара която тежи на гърба ви, той е огромна тежест скрита и закодирана в клетките на тялото ви и вече е време да бъдат освободени от него.
            Колко години този спомен ви тежа на гърба? Колко години го влачехте със себе си пъшкайки и изнемогвайки  под тежестта му? А решението е толкова просто, а освобождаването от него е толкова лесно. Нека всеки ден от тук нататък по един негативен спомен да изгаря и да се трансформира в огъня на Любовта ви. И в живота ви ще настъпи истинско Чудо, истинска Мистерия. Умората ви от живота постепенно ще започне да изчезва, защото тя идва от канарите спомени, които носите на гърбовете си. Ще започнете да преоткривате радостта и удивлението от Живота, ще станете отново като деца...
            На децата нищо не им тежи и те са всякога весели и щастливи! Те са всякога бодри и енергични, те са всякога Живи! И вие ще станете като деца. Вие ще се родите наново, изново като деца на Любовта, деца на Слънцето, деца на Живота, синове и дъщери на Възкресението, защото вие никога повече не ще умирате. Човек умира тогава, когато товарът на гърба му стане прекалено много и той вече няма сили да направи нито крачка повече. Тогава той пада в безсъзнание на земята  и товарът му се разсипва, а след това той отново се изправя отпочинал, бодър и жизнен и отново поема по белия свят, а старият му товар си остава там на пътя, на мястото където е паднал, на мястото, където е гробът му защото това е смъртта... Макар и да се е разтоварил този човек ще натрупа наново товар и пак ще грохне под тежестта му и пак ще умре... И така за него ще се редуват живота и смъртта докато се осъзнае и не захвърли товара, докато съзнателно, а не безсъзнателно се освободи от него. Това ви предлагам. Да се освободите от товара на негативните емоции, мисли и чувства, освободете се от тези спомени, престанете да ги трупате на гърбовете си, не се затрупвайте с нов товар, защото това неизбежно ще ви убие! Оставете го, хвърлете го в огнената пещ, където гори огънят на Любовта ви, превърнете се и вие самите в пламък от Пламъка и ще се родите изново, ще възкръснете и повече не ще умирате. Ще откриете блаженството на Живота, страданията и умората и мъките за вас ще са изчезнали, на тяхно място ще е останала само една безкрайна безгранична, всеобхватна Любов, защото Бог е любов!

Некрос

сряда, 26 януари 2011 г.

Учителят на Учителите

От кого се учите ? От кого черпите мъдрост? Кой е вашият източник на познание? Старите традиции ще отговорят едни от вас, от старите учители и учения, други ще кажат, от новите учители от модерните учения и философии. Трети ще заявят, че се учат само от великите просветлени Учители. Всички вие сте прави, всички тези методи са правилни и вършат работа. Но нека ви запитам един въпрос, а от кого се учат Учителите, кой ги учи, от къде те черпят мъдрост? Помислете върху това, отговорете за себе си и нека сега да ви дам моя отговор пък вие преценете верен ли е не е ли...
            Всички Учители също се учат и велико е тяхното Учение, но от кого, от какво? Всички те и Тот, и Буда, и Кришна, и Христос, и Махавира и Патанджали и Ошо и Беинса Дуно и всички имат един общ Учител и всички са се учили при него, всички те черпят мъдростта си от него, от Учителя на Учителите. Замислихте ли се за кой тайнствен Учител ви говоря ? Говоря ви за Битието, за Живота, защото той е най-великият учител, не е имало по-велик, няма, няма и да има, защото той е Учителят на Учителите. И ние всички сме ученици на Битието и винаги сме били, всяко живо същество е ученик на Живота, така и трябва да бъде, няма друг начин...
            Ала приемате ли вие Живота като Учител? Живота не е просто Учител а трижди Учител, триединен Учител, защото той е Учителят, Учебника и Учението наведнъж, в едно. Вие черпите мъдрост от Битието, и учебника, от който добивате тази мъдрост е самото Битие, всяко негово проявление и мъдростта на Битието изучавате, да го опознаете това е вашата цел. Това е целта на всички живи същества. “Живота ми няма друга цел, но да позная тебе Единнаго Истиннаго Бога!”- Христос “Единственото, което искам е да узная мислите на Бог, другото са подробности.”-Албърт Ааинщаин.
            Много от вас са се сблъсквали с дилемата кого да възприемат за Учител, на кое Учение да се отдадат като има толкова много и всички те са привлекателни! Аз ви казвам възприемете най-великият Учител и най-великото Учение-Животът. Защото той е критерият за истина. Как ученият преценява истинността на своята теория? Как се преценява едно учение истинно ли е или не? Как се преценява истина ли е една мъдро звучаща мисъл? Ще ви кажа, ученият проверява теорията си на практика, за да я изпита, прилага я в Живота. Така се преценява и учението и мъдростта. Така се проверява всяка житейска философия...
            Животът е движение, Битието е движение, едно непрекъснато движение, развитие,  разгръщане на Съзнанието в нови форми и проявления. Ако една теория може да се изпита на практика то тя е Истинна. Ако една мъдрост се потвърждава от опита то тя е Истина. Ако едно учение води до разгръщане на вашето съзнание, до осъзнаване и сливане с Живота, до личностно развитие, то то е Истината...
            Всяка философия, която е устояла на времето и се е разгърнала в човешкия живот е истина, съдържа в себе си Истината. Това включва и религиите, и магическите традиции и различните съвременни философии... например да разгледаме материализма. Самия факт, че той се е оказал приложим в човешкия живот показва, че съдържа в себе си мъдрост, познание... Материалист означава практичен човек, здраво стъпил на краката си, приемащ света такъв какъвто е, без да хвърчи в облаците на илюзорните абстрактни идеи. Това е хубава гледна точка, добра философия, тя придава стабилност на личността, прави я стабилна и уравновесена... Живота този велик учител е приел и утвърдил това учение, тази философия като истински и верни...
            Но животът никога не е отхвърлял идеализма и абстрактната философия, той никога не е утвърждавал, едното за сметка на другото, материализма за сметка на идеализма или обратно. Идеализма също е прекрасна и красива философия, поетично учение. То развива гъвкавостта и мекотата на личността, прави ви пластични и творчески. Материализма и идеализма са противоположни философии, те взаимно се отричат, те са диалектически. И все пак има един Учител който обединява тези две противоположни философии, както и всички други противоположности и това е Живота! Той ни учи, че трябва да бъдем заземени и стабилни, практични, рационални, но с това да бъдем и гъвкави поетични творци. Това е Мъдростта, това е Философията на Живота!
            Станете и вие ученици на триединния Учител защото той е Учителят, Учебника и Учението в едно! Не търсете друг да ви казва кое е истинно и кое не, но щом искате да знаете попитайте Живота и той че ви отговори, той ще ви научи. Как да попитате Живота ли ? Много просто, приложете вашата лична философия в живота си и вижте какви плодове ще даде. Ако живота ви потръгне и се разгърне то значи сте на прав път. Ако пък нещо се не върви тогава опитайте друга философия, тази която сте употребили е лъжлива и Учителя-Живота я отхвърля. Животът приема само Истината, всичко друго отхвърля, постепенно всички лъжливи учения изчезват от света, постепенно всички неистини изчезват без следа сякаш никога не са съществували, защото само Истината притежава Битие. Защото само истината е жива, защото само Истината дава живот и е утвърждавана миг след миг от Живота. Бъдете ученици на живота и нека вашият критерий за истина бъде самият Живот, това е  мъдрото учение, това е истинната позиция, това е  Философията на Живот!

Некрос

вторник, 25 януари 2011 г.

Божественият храм

         Има главно три начина, по които човек може да възприема своето тяло. Той може да се отъждествява с него и да му угажда всячески, но тогава той ще бъде роб на собственото си физическо тяло, такъв е материалиста. Вторият начин е да се възприема тялото, като дреха, като неудобна зле скроена дреха, която трябва да се мъкне едва ли не насила от гърба, такъв е аскета. Той се опитва да подчини тялото си със сила като го подтиска и е предварително обречен на неуспех. Аскета никога не ще успее да подтисне и така да подчини инстинктите си и поривите на тялото си... Третият и най-правилен начин за възприемане на тялото е то да се разбира и осъзнава като Божествен храм, в който главният служител сте вие и който е осветен чрез присъствието на собствения ви безсмъртен Дух...           Тялото ви не е дрипа, която сте намъкнали и която може да оставите да се влачи и разкъсва по пътищата на живота. Вашето тяло е Храм, може би вашият храм отдавна не е почистван и може би отдавна сред стените му не е отеквала молитва, но храмът винаги си остава храм. Вие трябва да обръщате внимание на своя храм и да се грижите за него, но разбира се храмът никога не трябва да бъде почитан сам по себе си, той е построен с някаква цел, с някаква идея, тя е важната...
            Отворете прозорците на храма-вашите пет сетива, отворете вратите му, вашето-сърце. Допуснете слънчевата светлината-доверието в Живота да го освети... Ако вашият храм не толкова чист, колкото бихте искали няма страшно, той ще бъде изчистен и спретнат. Широко се говори напоследък за нуждата от вегетарианство, но това не винаги е решение. Не може да натрапите нещо насила във вашия храм, защото това е вещ, която, не може да мине през вратата му-не ви е по сърце и ще трябва да поразкъртите стените, за да внесете насила вегетарианството в организма си. Така вместо да си помогнете само ще си навредите. Не допускайте нищо в храма си, което не може да мине през вратите му-сърцето ви! Ако не може да мине от там то нека остане навън! Храненето е важно, то е основното, на което днешния човек обръща внимание. Ама той хем уж мисли все за яденето пък се храни абсолютно механично и неправилно. Тук изобщо не става въпрос за това какво яде и колко, а КАК. Как се храните ?
            Месото съдържа всички негативни емоции, които животното, от което е одрано е преживяло през краткия си живот. Когато го поглъщате механично без да осъзнавате храненето тези негативни състояние се натрупват във вас. Отлагат се върху кръвоносните ви съдове и ги затлачват, повреждат. Питате какво да правите ? Казвате, че вегетарианството не ви е по сърце, че обичат да си похапвате крехко месце. Добре сам вече казах, че не трябва да се насилвате. Но правете друго, яжте си месо, яжте каквото искате и колкото искате, но възприемайте правилно храната! Какво виждате в салатата, която винаги присъства на трапезата ви ? Купчина нарязани зеленчуци? Нека ви кажа аз какво виждам в нея, аз виждам един поздрав от Земята и от Слънцето, аз виждам един подарък от тези наши духовни Майка и Баща!
            Земята е хранила тези зеленчуци със соковете си, Слънцето ги е хранило с лъчите си, за да може вие да ги имате за храна! Самите зеленчуци са принесени в жертва във вашия Божествен храм, за да може да живеете. Това е правилното отношение към храната, тя е подарък за вас от Земята и Слънцето, животните също не правят изключение и те са хранени от вашите общи Баща и Майка и сега ви се поднасят в жертвен дар... Това е в реда на нещата, растенията да са храна за животните, животните да са храна на други животни и на човека. Няма нищо нередно в това, то е в хармония с природните закони, нередното идва от вашето отношение към този жертвен дар. А как се приема такъв дар? Приема се с любов и благодарност, благодарете на живото същество, което се жертва, за да живеете вие, благодарете и на Слънцето и Земята. Хранете се с любов, изпитвайте любов и благодарност, хранете се с наслада! Да може да се храните с месо ако го правите както ви казвам. то за вас няма да е вредно, болестотворно а дори полезно и лековито. Месото съдържа в себе си много жизнена енергия, повече от тази в растенията, но тя е скрита и по-надълбоко сравнение с растенията, по-фина е, тя е най-ценната му съставка, но и най-трудно се усвоява от организма. Ако се храните механично то вие усвоявате само най-грубата и бедна на енергия част от храната, а другата изхвърляте неусвоена от организма! Ако пък се храните с любов обратно, усвоявате само най-чистата и фина субстанция от храната и от месото, усвоявате само жизнената енергия, без негативни емоции, така само грубия отпадък се изхвърля от организма ви!
            Вашето хранене мога да оприлича само така, взимате един банан обелвате го, изхвърляте сърцевината му и изяждате кората. Не с корите, а със сърцевината на плодовете трябва да се храните. Опитайте, в продължение на един месец се хранете с любов и благодарност, не механично, а изпълнени с любов, когато се храните цялото ви внимание трябва да е насочено върху храната, върху вкуса й, не мислете за други работи, а се наслаждавайте на вкуса й. Нека сърцето ви е преизпълнено с любов и благодарност към тези деца на природата, които са се принесли в жертва във вашия храм, за да живеете вие. Това е Духовно вегетарианство, то е много много  по-ценно от това просто да не ядете месо.
            За да се прочисти тялото ви с нормално пасивно вегетарианство( вие продължавате да се храните механично без никакво осъзнаване на този свещен и толкова важен процес, а само сте се насилили да спрете месото) ще ви трябват около 7 години, за да почувствате някакъв позитивен резултат. А опитайте да се храните един ден с осъзнаване и любов. Само един едничък ден! Веднага ще усетите разликата. Веднага ще усетите прилива на жизненост и здраве. Ще сте по-бодри, по-весели, ще гледате по-леко на живота. Ако обичате месото продължавайте да го употребявате за храна, но се хранете с осъзнаване, с благодарност и любов. Така ще трансцедентирате процеса на хранене и ще пречистите своя Божествен храм-вашето тяло... Няма вече да го задръствате с боклук и отпадъци поради невежество. Който не ми вярва нека опита в продължение на един месец да се храни както описах, ако има проблеми със стомаха и храносмилането те ще отшумят и ще се разрешат, ако има проблеми с теглото и те ще се разрешат. Има един признак, по който може да разберете че сте успели да трансцедентирате процеса на хранене, колкото по трансцедентален и духовен е станал този процес, от толкова по-малко храна ще се нуждаете, за да се заситите. За един здрав човек са достатъчни средно около 100 грама ориз, за да го заситят на едно хранене. Ако той започне да трансцедентира храненето си то скоро той ще се засища не със 100 а с 50 грама ориз, а сетне с 10 грама и дори с 1 грам. При това този режим ни най-малко не ще окаже негативно влияние на здравето му, напротив човека ще се кали и ще е много по-здрав жизнен и бодър. Вашето тяло е Божествен храм. Така трябва да се отнасяте към него,  храненето е едно от основните свещенодействия, които вие извършвате в този храм, вършете го с внимание, осъзнаване, благодарност и любов!


Откъс от книгата на Некрос "Философия на живота"

неделя, 23 януари 2011 г.

Що се срамуваш човече? Що за глупост е това? Що за по-голяма грешка?

Осъзнай мига! Кога за последен път сте зарязвали всичко и минало и бъдеще и сте се потапяли в мига? Кога за последен път сте зарязвали мислите си, предразсъдъците си, страховете си и сте се отпускали, кога за последен път цялото ви внимание е преставало за малко да витае някъде и някога и се е съсредоточавало върху мига Тук и Сега?
            Та вие нямате други мигове! Никога не сте имали и никога няма да имате! Вие имате само този миг, само него и нищо друго! Какво ще стане ако пропуснете и пропилеете и него? Той ви е единствен само него имате, ако не го осъзнайте той ще си отиде, празен и безсмислен, една страница от живота ви ще се прелисти и ще се затвори, а ще остане напълно празна, неосъзната тъмна... Няма да сте написали нищо на нея и тя ще си отиде... Един миг е изчезнал и вие сте в следващия, но отново Тук и Сега, вие ще проспите и него, ще проспите и следващия и следващия... ще проспите всички мигове от живота си ако не се СЪБУДИТЕ СЕГА!
            Та вие нямате друг миг, вие имате само този миг и никога няма да имате повече от един миг Тук и Сега. Не го пропускайте! Осъзнайте го! Преживейте го! Стига сте се дърпали и странили от живота, престанете, защо го правите ? Например правите нещо дето си мислите, че не е както трябва на публично място и ви се иска да потънете в земята от срам, иска ви се да изчезнете, да не сте там, да се разтворите във въздуха и никой да не ви вижда. Иска ви се да заспите и да не виждате укорителните погледи на хората, искате да избягате. Защо? Защо се срамувате от Живота ? Живейте! Направили сте нещо не както трябва, нищо, изживейте си мига! Кога друг път ще ви се случи подобна ситуация и вие няма да се засрамите и ще и се насладите, ще я преживеете, кога друг път ще имате такава ВЪЗМОЖНОСТ ? Кога? Въпросът е напълно риторичен, а отговорът е НИКОГА! Абсолютно никога!          Мигът ще си отиде, а вие ще сте го проспали. Ще сте проспали възможността да се осетите, да се събудите в мига и да разберете, в колко наистина глупаво положение сте изпаднали. Ако се осъзнаете ще се разсмеете, ще се спукате от смях. Какво като сте сгафили пред няколко напълно непознати хора? Стъпили сте накриво, облекли сте си дрехите на обратно, ципът на полата или панталона ви е разкопчан, е какво толкова? Това краят на света ли е ? Земята ще спре да се върти ли? Това са най-трудните мигове за осъзнаване, тогава човек е най-безсъзнателен, но ако успеете в такъв миг да се събудите, да осъзнаете колко смешно нищожна е причината да искате да се откъснете и да избягате от реалността и Живота, от Битието ще ви напуши смях!
            Ще се заливате и пръскате от смях, ще преливате от радост и блаженство. Защото вместо да избягате вие ще сте се приближили към Реалността и ще сте се слели с нея, ще сте се слели с Живота, ще Живеете, истински и пълноценно, във и за мига! Поне за един единствен миг наистина ще сте живели! Не ще сте спали, не ще сте се реяли из мислите си, не ще сте се реяли в миналото и бъдещето, не ще сте били в мислите си на някое друго илюзорно място съществуващо само в ума ви, а ще сте живели. Какво като сте направили гаф? Това причина ли е да си направите духовно харакири? Защото вие това правите, чувството ви за срам и вина ви кара да избягате от Реалността, да откъснете от нея, да избягате от Живота, да разкъсате и разрежете връзката си с него...
            Но ако се отдалечиш от Живота, той ще се отдалечи от теб и ти ще останеш напълно празен и мъртъв човек, един разлагащ се гниещ труп. Вън от живота няма Живот! Защо Адам и Ева са се скрили от Бог, от Единството, от Живота, от Битието? Било ги е срам! Адски, да адски ги е било срам, че са били голи, били са сгафили и са потъвали в земята от срам, желанието им било Небето да се разтвори и те да пропаднат от него, да изчезнат, да се скрият, желанието им е било Небето да се продъни. Така е и станало, Бог просто е изпълнил желанието им, изобщо не ги е наказвал, приказките за наказанието са пълни глупости, измишльотини на свещеници с болни мозъци опитващи се да оправдаят срама си и бягството си от Живота и Рая. Адам и Ева не са изгонени от Рая, те са изпаднали от него,  никой не ги е гонил – ни най-малко, те самите са паднали. Змията ги изкушила, убедила ги да ядат от плодовете от дървото за познаване на Добро и Зло, за познаване на  правилно и неправилно, за познаване на срама и доблестта. И Адам и Ева яли от плода на дървото, и осъзнали, че са голи! Тук има още един тънък момент, И Адам и Ева са хапнали само по малко от една единствена ябълка, не са изяло целия плод, а са хапнали само малко от него, тоест само са го опитали... Тяхното познаване за това кое е срамно и кое не е, кое е правилно и кое е грешно не е било пълно, не е било завършено и съвършено а само частично. Ако бяха изяли цялата ябълка щяха да знаят, щяха да разберат и да познаят, че няма правилно или грешно, че грешното когато се осъзнае се трансформира в правилно, че злото става добро, че оловото се превръща в злато. Обаче Адам и Ева не са дояли ябълката, не са получили пълно разбиране, а само половинчато, частично... И са се засрамили и от постъпката си и от голотата си...
            Почувствали са срам, а в онзи момент Бог ги повикал при себе си, Бог всеки един миг зове децата си при себе си и в онзи момент повикал Адам и Ева, но тях ги е било срам, просто ги е било срам да откликнат! Не искали да се покажат пред Бог, ако се бяха осъзнали и излезли на светло при Бог, ако бяха осъзнали колко глупава е причината предизвикваща срама им щяха хубаво да се посмеят заедно с Бог и щяха да си останат в Рая, че защо да не останат, от какво ги било срам? Та те през целия си живот били голи и Бог никога не ги наказал заради това, че защо да ги наказва? Та нали той ги създал именно такива, голи? Да обаче Адам и Ева не осъзнали онзи ключов миг и поискали да се скрият от Бог, от Единството, от Живота, от Блаженството, поискали това, което всеки от нас е искал в такава ситуация, поискали земята под краката им да се продъни и те да изчезнат в пропастта. И това станало... Бог не ги наказвал, а просто зачитал свободната им воля, просто изпълнявал желанието им, така както винаги е правил, винаги прави и винаги ще прави. Никога не е имало наказание, никога не е имало изгонване от Рая, а вие от това се боите, от наказанието...
            Втълпявали са ви векове и хилядолетия, че Адам и Ева съгрешили и затова за наказание били изгонени от Рая, нищо подобно - в глупостта си те самите решили да избягат от там. Ако тълкуването на свещениците на тази притча е вярно то излиза, че Бог лъже, да точно така , че Бог ЛЪЖЕ. Той казал на Адам и Ева, че ако вкусят от плода на дървото ще умрат, но те вкусили и не умрели, а само били изгонени от Рая. Нещо тука куца. Ако Бог беше решил, че Адам и Ева не трябва да ядат от плодовете на това дърво просто щеше да постави един ангел пазач и толкова, а не да прави това едва, когато белята е сторена. Пак казвам нещо в това тълкуване куца, излиза че Бог лъже и заплашва със смърт, че е непоследователен и непредвидлив, а той не е такъв. Той е знаел какво ще последва ако Адам и Ева само вкусят от “забранения” плоди и ги е предупредил, съвсем основателно. Той зачел свободната им воля и когато те решили да ядат от плода не ги спрял, вече бил направил всичко възможно, оставало му само да  зачете избора им...
            Бог не ги излъгал, заради срама си Адам и Ева поискали да избягат от Живота, а отвъд него е само Смъртта, извън Живота няма живот, извън Бог няма живот. А  те избягали и оттогава са всичко друго, но не и Живи. И вие сте същите Адамовци и Еви, направите нещо дето си мислите, че е “грешно” и веднага ви заливат внушените ви и насадените през вековете чувства на срам и вина, иска ви се да избягате от Реалностtа и Живота, от Бог и той просто изпълнява желанието ви! Знаете ли кога едно дете напуска Рая, защото всички деца от раждането си живеят там? Знаете ли кога го напуска? Когато за пръв път изпита срам, когато за пръв път почувства вина! А замисляли ли сте се кой насажда тази вина и срам у детето, защото то самото е невинно и в него няма ни капка срам, та то не е виновно за нищо! Замислете се ! Замислете се колко често сте чували родител да казва на детето си “ЗАСРАМИ СЕ! ВИЖ КАКВО НАПРАВИ, ЗАСРАМИ СЕ!”.Че какво толкова може да “съгреши” едно невинно дете? Да взриви атомна бомба и да изтреби многомилионен град?
            Когато едно то за пръв път почувства срам и вина то напуска Рая, то самото бяга от там и повече никога не се връща. Осъзнай мига, върни се в Рая, Живота, Блаженството, Бог! Стига си се срамувал, нима трябва да се срамуваш заради това, че си жив? Заради това, че живееш и си съвсем нормален човек със всичките му особености?. Например случи ти се да изпуснеш газове на публично място и веднага се изчервяваш, е какво толкова ? Ако прекалено много се сдържаш и стискаш ще си докараш сума ти болести и проблеми със стомаха и червата. Напълно човешко е, да изпускаш газове, това е признак, че храносмилателната ти система функционира добре, пък и освен това изобщо не си го направил нарочно в крайна сметка. Как може да си виновен за нещо, което не си извършил съзнателно, а и на всичкото отгоре си се опитал да възпреш по всеки възможен начин?
            Поради срама си Адам и Ева са избягали от Рая, по същата причина и вие бягате от Живота! Престанете, опомнете се, осъзнайте се. Не сте виновни за нищо ! Няма от какво да се срамувате, вие сте хора и каквото и да ви се случи то ще е в рамките на човешкото, в рамките на правилното и на необходимото, то ще се е случило именно, защото СТЕ Хора! Няма как да ви се случи друго нещо, нещо нечовешко, докато сте хора всичко, което ви се случва е в рамките на човешкото, няма как да бъде друго яче.

Откъс от книгата на Некрос "Философия на живота"

петък, 21 януари 2011 г.

Солта на Живота

Радвате ли се ? Веселите ли се ? Живеете ли? Живеете ли хора? Умеете ли да се радвате на живота? Животът ви интересен ли е? Преди време при мен дойде тази притча: 

Три велики сили управляват човешкия живот Вдъхновение, Въображение и Навик. Въображение била чудно красива жена и където и да отидела носела красотата, хармонията и радостта, тя дарявала хората с нови красиви, прекрасни, хармонични идеи, който да направят живота им много по-смислен, радостен и щастлив. 

Въображение пък бил млад и енергичен мъж, като младеж. Той бил силно влюбен във Вдъхновение и винаги я следвал, откривал следите и, следвал радостта, която тя носи. Той помагал на хората докоснати от Вдъхновение да реализират идеите си, да ги направят реални, приложими, изпълними, достъпни, осъществими... Ала Вдъхновение винаги вървяла пред него и той все не успявал да я догони. 

Навик пък бил възрастен и сприхав мъж, предпочитал да работи сам и се смятал за по-силен и по-зрял от Вдъхновение и Въображение, смятал, че те са твърде млади и вятърничави, че не могат да постигнат нищо реално. Навик бил наистина силен и могъщ, той карал хората да се чувстват измамно сигурни в действията си, карал ги да се опират на него и да не рискуват. И много повече хора се опирали и уповавали на него, от колкото на Вдъхновение и Въображение... 

Навик също тайно бил влюбен в невероятно красивата сила и веднъж я поканил при себе си за да й покаже могъществата си. Вдъхновение отишла, защото се възхищавала на силата и възможностите, които той имал. Навик разкрил пред нея цялата си брутална сила, за да я впечатли. Показал й всичките си тъмни и мрачни страни, показал й как хората се опират и разчитат на него, колко зависими са от него, показал й, че за тях е без значение дали постъпват правилно или не щом се опирали на него Навика, те вече дори не се замисляли за това, което правят и какви щети може да причини то, просто, защото така били свикнали... Навик разкрил целия си тъмен характер, разкрил тайната на силата си, я те била във възможността му да оковава хората в собствените си вериги. Вдъхновение се уплашила от мрака скрит в Навик и поискала да избяга от него, да се освободи ала вече било късно, вече и тя била окована в тъмната клетка на Навик. Там затворена в мрака Вдъхновение започнала да линее и да слабее, защото не можела да живее без слънчева светлина, започнала бавно да умира... 

Не след дълго Въображение разбрал какво се е случило. Забелязал, че вече нямало хора докоснати от Вдъхновение, чийто идеи да осъществява видял, че вече всички хора се опирали единствено на Навик. Воден от любовта си към Вдъхновение той започнал да я зове и търси и се впуснал в мрачните покои на тъмния властелин. 

Двете сили се изправили една срещу друга, Въображение срещу Навик и двамата били водени от любов, но любовта на Въображение била чиста животворяща, даряваща пълно свобода, даряваща криле, а любовта на Навик била черна, подтискаща, ревнива, оковаваща, ограничаваща. И все пак въпреки огромната сила на Навик Вдъхновение го победил в битката опирайки се на собствената си изобретателност и с малко помощ от умиращата Вдъхновение... 

Той я освободил от тъмния затвор на Навик и двамата влюбени, защото и Вдъхновение била влюбена във Въображение, се понесли отново нагоре към небесата и Живота. Обединена тяхната сила нямала граници и не познавала пречки, заедно те освободили хората от плена на Навик и поправили злините причинени от него, и отново поели по своите пътища разделени, защото творчество може да се случва единствено на свобода, под открито небе, под слънчеви лъчи и звезден блясък...

Взаимодействието на тези три сили в човешкия живот е вечно и много пъти Вдъхновение е оковавана от Навик и освобождавана от Въображение. Но ще ви попитам още веднъж щастливи ли сте? Радвате ли се на живота ? Навикът е мрак, смърт, той умъртвява, подтиска, затваря и в крайна сметка- убива, убива красотата и радостта от Живота. Защо ли ? 

Навикът е клетка, шаблон, матрица или с други думи просто ЗАТВОР, фиксирани положения, заградени пространства и точно определени пътища... Няма свобода, в навика няма никакво излишно пространство, не е възможно да съществува такова, всичко е максимално компактно, максимално уплътнено, максимално икономично... Навикът е полезен но в него не може да съществува творчество, в него няма място за вдъхновение, от неговата фабрика не може да излезе нито един шедьовър, нищо уникално, нищо наистина неповторимо, нищо за което да оправдае съществуването на ЗАТВОРА. Защото Вдъхновението е аромат, ароматът на простора,на волността, на СВОБОДАТА. 

Започнете ли да живеете по навик то вие вече сте мъртви, няма смисъл да се страхувате от смъртта, защото вие вече сте живи умрели. Дните ви са сиви, еднообразни, безвкусни, ставате в точно определен час, ядете точно определена храна, отивате да работите на точно определено място, изпитвате точно определени чувства и всичко по навик... Животът ви се е превърнал в един еднообразен низ от навици, да ама това не е никакъв живот, то е смърт, това си е чиста смърт, мъртвило Живецът във вас го няма и вие започвате да гниете, всеки ден се вкисвате все повече и повече, ставате все по недоволни от живота, като чели не вие, а друг ви е направил живота такъв какъвто е... Няма вече Вдъхновение в живота ви, няма красота, няма радост, не е останало никакво празно пространство, никое свободно кътче, където да отдъхнете за момент – никаква Свобода! Въображението ви постепенно ви изоставя, оставате сам в затвора на навика, в това мъртвило, в този гроб, който живи си изкопавате и в който живи се погребвате. И правите всичко това заради онова измамно фалшиво усещане за сигурност, което ви дава навика. Сякаш ако правите едно и също всеки ден, еди кой си ден няма да има земетресение, защото досега не е имало и вие по навик сте свикнали да няма земетресения през деня или пък наводнение или катастрофи... Да обаче земетресенията хич не ги е грижа за вашите идиотски навици и щом са решили да разтърсят земята ще го сторят, тогава когато им скимне! 

Излезте от гроба си! Стига сте се погребвали живи, живейте докато сте живи! Ще има време да сте умрели, когато дойде смъртта при вас, но сега бъдете живи! Освободете Вдъхновението от затвора на Навика, проявете Въображение. Върнете си живеца в живота, вдъхновете се. Живейте с вдъхновение всеки ден, тогава ще се радвате и всеки миг за вас ще ново приключение, защото ще го изживявате пълноценно. За вас всяко нещо ще е приключение, без значение, че отново всеки ден ще ставате рано за работа, всеки ден за вас ще е различен, разнообразен изпълнен с нови преживявания и идеи, които да осъществите, животът ви ще бъде безкрайно по-хармоничен и красив, когато е проникнат от Вдъхновение и Въображение. Оставете тези две сили да се слеят, оставете Вдъхновение и Въображение да правят любов, те са двама млади, които се обичат. Нека вашия живот бъде тяхното отроче, нека вашият живот бъде тяхното дете. Тогава тяхната младост и енергичност ще зарази и вас, ще обхване цялото ви същество и вие отново ще станете млади, весели, енергични, ще бъдете щастливи, защото Вдъхновението и Въображението са Солта на Живота!

Откъс от книгата на Некрос "Философия на Живота"

четвъртък, 20 януари 2011 г.

Хармонията на Живота

   Какво е хармонията? Какво е Хармонията на Живота? Хармонията на Живота е радост, Хармонията на Живота е чистота, тя е блаженство. Погледнете природата в нея всичко е хармонично, в нея всичко  е в идеална хармония помежду си. Растения, животни, гъби, минерали, всяко едно поддържа останалите и е поддържано от останалите. Защо тази хармония не изпълва и човешкия живот ?
            Защото човек е престанал да следва собствената си природа, отклонил се е и вече не е Себе Си. В природата противоречия не съществуват всичко е в пълен баланс, в пълна хармония, човек също е част от тази природа, но отдавна го е забравил и вече се мисли за нещо различно... Смята, че е нещо по-висше, нещо по-силно и така е загубил връзка със себе си, със своята същност. Изгубил е Хармонията на Живота, затова всичко в неговия живот става трудно и мъчно, затова всичко му коства неимоверно много усилия, дори самия живот за него е огромно усилие. Вселената е като една огромна река, чиято вода е Животът, а човекът е една безкрайно мъничка капка в тази река. Толкова мъничка, че да е достатъчно глупава та да си мисли, че може да върви срещу течението, та да мисли, че може да преодолее течението...
   Само човекът е толкова глупав, другите разумни същества не са, те се носят по течението и просто се радват на Живота, за тях живота е радост, блаженство, а не усилие. Те са в хармония с живота те са достигнали Хармонията на Живота и за тях всичко е простичко и лесно, течението е силно и ги носи в нужната посока и те му съдействат, а не му пречат. Изпълняват ролята, която им е отредена и я изпълняват със Сърце и Дух.
            Всеки има свето място във Вселената и своя Път, който трябва да извърви, но нима можеш да достигнеш целта ако вървиш назад? Затова я няма хармонията в живота на съвременния човек, затова той постига всичко мъчно и трудно, ако изобщо постигне нещо. Животът му е преизпълнен със стрес и болести, с безброй страдания пречки и трудности, който той не знае как да преодолява, а няма и силата. Нима може да има? Нима може да се пребори с цялата Вселена?
            Животът е движение и всичко живо се движи и се променя, но на днешния човек това не му харесва иска да се закотви, защото го е страх от неизвестното, което го чака по течението. Всички останали разумни същества се носят по течението и черпят от силата му, оставят се то да ги отнесе там, където ще са необходими, там където ще могат да се проявят, да изявят истинската си същност...           Човекът обаче е забравил за тази своя истинска същност, загубил е връзката с нея и затова изпитва страх, страхът му не е от неизвестното далеч пред него, въпреки че той иска да си мисли така, страхът му е от самия него, от тази скрита непозната негова вътрешна страна, която винаги е с него и която той се страхува да доближи... Днес човек живее в пълен хаос, в пълна дисхармония с околния свят и дори със самия себе си. Колко често на ден ви се налага да спорите с някого? Колко често на ден ви се налага да се борите за нещо?
 Това е, защото няма хармония в живота ви, ако имаше нямаше нужда да се борите за нищо. Щяхте да постигате всичко без да правите нищо, без да полагате усилие, защото щяхте да се носите по течението и то щеше да е в хармония с вашите желания. Съдбата щеше да е в хармония с вашите желания, Вселената щеше да е в хармония с вашите желания и да подрежда събитията в живота ви така, че да ги осъществите... Нима тревата се напъва да расте? Нима тя полага усилия, за да го прави ? Нима цветята се напрягат, за да цъфтят? Не те просто го правят, защото така трябва и толкова. Тяхната съдба е да са красиви и те я приемат без да и се съпротивляват. Човешкия живот също може да бъде хармоничен, човек трябва само отново да се отпусне и да започне да се носи по течението на великата река на Живота, не трябва да се плаши от непознатата си истинска същност, а да я преоткрие и да започне да я проявява, всеки миг...
            Тогава той отново ще постигне Хармонията на Живота, тогава той отново ще се слее с нея и ще бъде част от нея. Истинската същност на човек е Бог, а Бог е Любов, Бог е Истина, Бог е Мъдрост...

Откъс от книгата на Некрос"Философия на Живота"

понеделник, 17 януари 2011 г.

Силата на намерението

              Едно единствено намерение може да преобрази Вселената  

Може да ви се стори невероятно и дори смешно, налудничаво и откачено, но това е факт. Едно единствено фокусирано намерение може да преобрази цялата Вселена. Но какво всъщност е намерението ?
            Намерението е чиста фокусирана воля въплътена в необвързано с нищо желание. Вие казвате просто “Да Бъде” и фокусирате цялото си внимание и воля върху тези думи, не ви интересува нито как ще бъде, нито защо, вие казвате в настоящето “Да Бъде” и толкова, и то ще бъде, даже ще пребъде…       Опитайте, опитайте да привлечете нещо съзнателно в живота си. Определете желанието си, и след това го освободете от предразсъдъците и прекалените емоции, те са огромен товар, а за да се сбъдне желанието ви, то трябва да е по-леко от вятъра. Не обвързвайте желанието с начина му на реализация, начините са безброй и избраният от вас може да не е най-удачния, оставете Вселената да реши. Тя ще се погрижи за подробностите, вие не мислете за тях. Искате да срещнете любовта на живота си? Възнамерето го, нека то да е вашето намерение, “Аз срещам, любовта на живота си!”, тези думи са достатъчни, това е намерението. Фокусирайте цялата си воля и внимание върху него, не позволявайте на никакви мисли или чувства да ви отклонят, не позволявайте никакви пречки, които може да ви изникнат на ум да ви разсеят, “Аз срещам, любовта на живота си!”, освободете намерението от подробности, “как”, “къде”, “кога”, “защо” и тн. , те са излишни , те са ненужен товар. Направете го и вие ще срещнете любовта на живота си, намерението ви ще преобрази Вселената, ще подреди случайностите и събитията по-най удачния начин съобразявайки се със законите на кармата и на свободната воля. Намерението е огромна сила, то трансформира и преобразява, то подрежда Вселената, няма пречка, няма задънена ситуация, която да не може да бъде преодоляна с простото фокусирано намерение “Ситуацията се разрешава!” или “Ситуацията е разрешена!”. Силата на фокусираното намерение идва от волята и вниманието, която въплътите в него.
            Вашето внимание е фокусиране на съзнанието ви, фокусиране на чиста енергия на съществуване. Това фокусиране придава битие и прави намерението ви реално, измеримо, то му дава силата и енергията да преобрази Света. Намерението винаги трябва да е насочено към настоящето, към този миг, защото само той е реален, той е Реалността. Бъдещето и миналото са абстрактни идеи рожби на ума, те нямат битие сами по себе си. Настоящето притежава Битие, то самото е Битие, за да се реализира намерението ви то трябва да се изпрати в Битието, в Реалността. Ако до сега желанията ви не са се сбъдвали то е защото никога не сте ги насочвали там, където трябва. Казвате “Искам да ми се случи еди какво си” или пък “Искам да бъда щастли-в/а” Акцента пада върху това “искам” е и какво като искате? Единственият смисъл, който Вселената вижда в това е, че вие искате да искате е и ще си искате. Освен това желание е насочена към неопределеното бъдеще, а то е само една илюзия на ума, то не е реално, винаги има утре... Докато казвате ще искате нещо да стане “утре” то никога няма да стане, защото винаги има утре. Кажете “Днес”, “Сега”, “В този миг”, това е Реалността това е Битието...           Освен това вашето желание е обременено от куп други мисли “Трябва да стане еди как си, защото иначе ще е ужасно ако не стане”, “Трябва да стане скоро щото вече не ми се чака”, “Абе то как ще стане”, “Абе то май изобщо не може да стане.” и така нататък до безкрай, това е разпиляване на вниманието, пилеене на енергия в безсмислени мисли, вместо да съсредоточите цялото си съзнание, воля и енергия в едно намерение вие я пилеете в няколко десетки празни безсмислени мисли. Не пилейте енергията си, а я фокусирайте и използвайте, тогава намеренията ви ще се реализират. Това е  Магията, едно единствено фокусирано намерение.
Едно единствено намерение способно да преобрази Вселената.        

Откъс от книгата на Некрос "Философия на живота"

събота, 15 януари 2011 г.

Най-тъмна и студена е нощта преди изгрев слънце

         Веднъж един човек решил да вземе съдбата си в ръце и да поеме по своя Път. Тръгнал по изгрев, бодър и весел, щастлив затова, че е взел правилното решение, щастлив затова, че може да избира. Бил млад и енергичен, уверен в себе си, вече не се страхувал от сенките на нощта бил сигурен, че вече нищо не може да го уплаши и да го отклони от Пътя, защото той следвал Съдбата си... Денят напреднал слънцето се изкачило високо, а човекът продължавал да върви. Крачката му вече не била така енергична, но затова пък вече вървял уверено с умерено добре преценено темпо, пестейки силите си, за да може до вечерта да стигне там, за където е тръгнал, така мислел той, че още преди нощта да е дошла и ще е изминал Пътя...
            Дошла вечерта, отишъл си и залезът, човекът продължавал да върви по не свършващия Път. Изгрели луната и звездите, призрачни сенки, породени от луната светлина, запълзели по Пътя, но Пътникът пазел в сърцето си спомена за яркото, красиво и сияйно слънце и не позволявал на сенките да го отклонят или уплашат. Мислел си и се надявал, че е почти стигнал, вече не виждал Пътя на повече от няколко крачки пред себе си и не знаел дали той свършва скоро... Внимавал в стъпките си, за да не би да се отклони в тъмното и да Се Загуби...
            Нощта напредвала, също както и човека, сякаш те напредвали успоредно един с друг и се състезавали, ала Пътя все продължавал нататък и отвъд, нощта ставала все по-тъмна и по-тъмна, а призрачните сенки все по-големи, по-черни и по-страшни... Застудяло много, нямало го топлото и жарко слънце на небето, а крачките на Пътника вече изобщо не били бодри, нито енергични нито уверени, а несигурни и плахи... Било му студени не бил предвидил, че ще върви и през нощта бил облечен леко. Споменът за яркото слънце в сърцето му постепенно бил изместен от безстрастната студена луна и от страшните сенки, на който нейната светлина давала живот...
            Пътникът се отчаял, вече часове вървял през нощта, а тя ставала само по тъмна и по-студена, Пътят нямал край, а той вече бил капнал от умора, нямал сили да продължи. Сенките го плашели всичко го плашело, единствено звездната светлина му вдъхвала някаква слаба надежда, но звездите били тъй далечни и светели тъй слабо, че и тази последна надежда изчезвала веднага след като се появяла. Пътникът вече бил отчаян, глупавите планове, който си бил направил преди да тръгне по Пътя се оказали напълно погрешни, денят отдавна си бил отишъл, а той не бил стигнал никъде. Нощта явно никога нямало да свърши, а той вече не можел да продължи напред, защото мракът бил тъй гъст, че Пътят не се виждал и на крачка пред него...
            Вече не знаел накъде да върви, бил премръзнал, изтощен и отчаян. Нямало изход, неговата Съдба го бе захвърлила тук в черната вечна нощ и го бе изоставила завинаги... Човекът заплакал, заплакал с горчиви сълзи, заплакал за изгубените си мечти, за провалените си надежди и за Черната си Съдба... Плакал дълго, докато вече не му останали сълзи, там седнал на Пътя, тогава в една паднала сълза той съзрял слаба светлинка...
            Вдигнал изненадан глава и погледнал хоризонта пред себе си. Никога преди това не бил виждал нещо по-красиво, нещо по величествено, нещо по-ярко и по-прекрасно, по-приказно! Много пъти бе гледал изгрева, но никога не го бе виждал така сияен, сякаш сега се раждаше и го виждаше за първи път, с чисти измити от сълзите очи...
            Това бил неговият Изгрев, светлината му разпръсквала мрака в Зората на настъпващия Ден! Човекът отново съзрял пътя си, той не бил свършил, а се простирал много надалеч... дори отвъд хоризонта... просто през нощта не бил могъл да го види поради липсата на достатъчно светлина. Станал и тръгнал, отново бодър, отново жизнен, стоплен и подмладен от лъчите на Изгрева, а в сърцето му греела и пламтяла една велика истина, едно прозрение, с което Пътя го дарил “Най-тъмна и студена е нощта преди изгрев слънце.”. Вече знаел, че ще върви много дни и много нощи, но също, и че на Пътя го чакат много красиви неща, много истини и много прозрения, вече знаел, че на Пътя го чакал самия Живот... 
           
            Разказах ви тази притча за отчаянието, защото тя отразява много от живота ви... Правите планове и тръгвате с надежда и енергичност да покорявате хоризонта. Тръгвате през деня, а забравяте, че ще има и нощ, забравяте, че ще има много трудности, които не сте предвидили. Тръгвате изпълнени с планове и надежди за това, което ще откриете отвъд хоризонта... пълни с илюзии, пълни илюзии... Когато нощта дойде вие спирате и се отчайвате, надеждите ви, илюзиите ви пропадат, а хоризонта вече изобщо не се вижда... Както човека тръгнал по Пътя вие започвате да плачете и да се оплаквате, да проклинате черната си съдба. Най-тъмна и студена е нощта преди изгрев слънце Сълзите пречистват очите ви и тогава настъпва зората на новия ден, за да замени мрака, тя е символ на преоткрития Път, всяка ситуация има своя изход, всяко затруднено положение е като черната нощ за вас, вие изпадате в отчаяние и така скъсвате всички връзки с всички илюзии, които сте си създали и сте кръстили “бъдеще’, едва тогава настъпва Зората... Едва тогава съзирате изхода от затрудненото положение, уж безизходно... Най-тъмна и студена е нощта преди изгрев слънце...

Откъс от книгата на Некрос "Филисофия на живота"

петък, 14 януари 2011 г.

Човешкото общество-безкрайното състезание

“Адът това са другите за мен” е казал френският екзистенциалист Жан Пол Сартър, хубави думи. Добре описват взаимоотношенията в съвременното общество. Казват, че конкуренцията е полезна, здравословна, градивна аз пък ви казвам, че е деструктивна и безкрайно вредна. Както много други неща и конкуренцията е развратено нещо, изкривено, поругано. Огледайте се около себе си, вгледайте се в така наречената “модерна човешка цивилизация”, основната движеща сила днес е икономиката, желанието за достигане на пари и богатство. Да конкуренция има, но тя е убийствена, безскрупулна, всеки се стреми да унищожи тези, които му пречат които го конкурират, които му препречват пътя към богатството. Така се поражда Адът, Адът не някъде дълбоко под земята, където врят казани с разтопена сяра с пържещи се в тях грешници, Адът на Парите, на Състезанието, Войната на безскрупулното Его...
            “Адът това са другите за мен”, човек сам създава своя Ад и превръща цялото си обкръжение в дяволи-надзиратели, който да го държат в него. Как става така ? Къде е грешката на обществото и обществените взаимоотношения ? Къде се къса нишката между красивата идея и реализацията й? Още от дете съвременния човек е възпитаван в условия на конкуренция и е заплашван с нея, той непрекъснато трябва да се състезава с нея. Ако детето не иска да яде, то го заплашват с това, че някой друг ще му изяде яденето и то ще остане гладно, детето е принудено да се състезава непрекъснато с този въображаем “някой”, който дори не съществува, който дори не е възможно да съществува... Постоянно му се натрапват сравнения и примери от рода “Виж еди кой си е добричък, послушен пък ти не си, виж еди кой си как помага, защо ти не си като него...” Детето има нужда от вниманието на родителите си и то разбира тези натяквания като заплаха, опасност, че родителите му  ще го разменят с онзи “еди кой си”, то обича родителите си каквито и да са те, и да се раздели с тях за него е най- голямата трагедия, която то познава (много често родителите употребяват този страх у детето преднамерено без дори да си дават сметка, каква страхотна болка причиняват на собствената си рожба! Болка която вероятно никога не ще отшуми напълно, НИКОГА!)...
            Какво се получава ли ? Ами получава се състезателен дух, борбен дух, военен дух, от най-ранна възраст човек е възпитаван в него, постоянно е принуждаван да се състезава с някого. Да има добър успех в училище, състезава се със съучениците си, да следва пак състезание, да получава повече внимание от срещуположния пол, пак състезание - често доста по-кърваво от необходимото. В работата си човека пак е принуден да се състезава, да не говорим изобщо за “спорта” и за неговия “състезателен дух”.
            Все състезание, състезание, състезание. Когато печелиш добре, егото е невероятно щастливо и се раздува, а докато ти се идентифицираш с егото си и ти си щастлив. Победата е невероятно сладка ала винаги е кратка и тогава на победителя му става кофти, депресира се и за да се измъкне от положението се захваща с ново предизвикателство, гони нова победа, нови висини. Къде е проблема ли? Къде е грешката ли ? А къде е грешката в хероина? Къде е грешката в пристрастяването към хероина?
            Грешката е в последствията, лесно е да печелиш малки победи, но те удовлетворяват състезателя само до определено време, след това трябват големи, по-големи и още по-големи победи. За да се чувства добре, щастлив състезателя има нужда да ги достигне, но те са далече, достигат се трудно много трудно. Тук идва проблема и той има два аспекта. Първият е ако състезателя, постига големи успехи, главозамайващи успехи и живее заради тях, състезава се заради тях. Добре покорява най-големите висоти и след това какво ? Вече няма какво да покорява, няма какво да прави, постигнал е всичко, което е било по силите му, еуфорията от предишната победа е отминала, колкото и голяма да е победата тя винаги е кратка, никога не запълва цял един човешки живот, ако състезателят живее единствено заради нея значи е глупак, значи предварително е загубил. Еуфорията отминава и състезателя има нужда от нова победа, но не е останало нищо, с което да се състезава...
            Тогава той разбира цялата безсмисленост на състезанието, през целия си живот се е състезавал всъщност единствено със себе си с границите на възможностите си, но сега осъзнава, че има друг играч, има друг състезател, които е по-добър от него и го е победил. Това е Живота, това е Битието, състезателят се е състезавал непрекъснато с Живота и сега е победен, Живота го е победил, защото той е постигнал всичко, което е могъл, а не е достигнал трайното щастие, не е достигнал наградата, към която всъщност се е стремял, заради която всъщност се е състезавал... не я е получил, Живота го е победил, него - Най-добрият!
            Всяко състезание е състезание с Живота, състезание за трайно щастие, но когато ти се състезаваш с Живота, Той се състезава с теб. Няма как да изиграеш, да надхитриш, да победиш самия Живот, самото Битие, той винаги печели, винаги е победител...
            Това прави състезанието безсмислено, положил си неимоверно много усилия, пропилял си толкова много време за нищо, наградата я няма, не си я спечелил. Вчера един приятел ми разказа една притча, притчата за Чакрахардините, Владетелите на света и така ми даде идеята да напиша тази тема. Ще я предам максимално  съкратено и по памет.
          От незапомнени времена този император, които успявал да подчини под властта си целия свят, да завладее целия свят получавал титлата Чакрахардин и великата награда след смъртта си да изпише името си върху вечната неразрушима Сияйна планина за вечна Слава. Случило се веднъж един Чакрахардин заедно със семейството си да се упъти към Сияйната планина, за да получи наградата си и да увековечи своето Величие за вечни времена. Стигнал при Пазителите на планината и поискал да го пропуснат, за да изпише името си пред очите на семейството си върху Сияйната планина...
            Те обаче го посъветвали да отиде първо сам и да изпише името си, едва тогава да повика семейството си и да им го покаже. Чакрахардинът бил умен император, как иначе би успял да завладее целия свят? Послушал съвета на пазителите, тъй като след като от цяла вечност са на мястото си и са видели много Чакрахардини да идват и си отиват значи знаят за какво говорят...
            Та отишъл Великият император при Сияйната планина сам, тя била наистина ослепителна и неописуемо красива и той занемял... но не само заради красотата й... обходил я от край до край, но нямало къде да изпише името си... навсякъде било заето! Навсякъде вече имало имена на други Чакрахардини, за него нямало място!
             Върнал се при пазителите объркан и унил и ги попитал какво да прави, а те му отговорили просто да изтрие името на някой от предишните Чакрахардини и след това да напише своето на освободеното място... така правели много Чакрахардини... от много много години насам...
            Великият император изведнъж станал безкрайно по-унил и невероятно тъжен и си тръгнал без да напише и чертичка..., всъщност от известно време никой от идващите Чакрахардини не пишел нищо... просто било безсмислено... Великата награда, която придавала смисъл на целия им живот, която им дарявала Величие се оказвала безсмислена... Защо да пишат името си щом като някой след тях рано или късно ще го изтрие ? То няма да остане за вечни времена на Сияйната планина както са си мислели, щяло е да бъде просто заличено и толкова!
            Това е първият основен проблем на състезанието, наградата след състезанието е винаги безсмислена, тя никога не си  заслужава положените усилия. Вторият основен проблем, който допълва първия са ценностите. Егото до такава степен има нужда от славата на победата, че забравя за всички ценности, забравя за всички правила. Няма вече морал, няма вече съвест или някакви “олимпийски принципи” има единствено победа на всяка цена...
            Цялото ни съвременно общество е движено от едно такова състезание без правила, етика или някакви ценности, затова сме на този хал.   Ако състезателят остави на егото да го води то и той става безскрупулен, без съвест, без задръжки да не говорим за идеали. Истинското лице на състезанието с такива състезатели е Война, няма никакви правила, всичко е разрешено. Древните не са водили войни, може и да са наричали действията си по този начин но не е било война... Целта им е била да покажат единствено красотата и чистотата на духа си пред противниците си, да докажат мъжеството и войнската си доблест - нищо друго, това е била наградата им, те не са възприемали изобщо думата “победа”, не им е била необходима. Войните са се уважавали, всъщност всеки е бил победител без оглед на победата във войната. Всеки е доказвал пред себе си качествата си, силата си, чистотата на духа си. Войните не са изпитвали омраза помежду си, а уважение, искрено уважение и респект...
            За това древните не са водили войни, не като войните на 20 век, за тях войната е била спорт, олимпийска игра, не масова касапница. Това е истинският спорт, когато не се състезаваш с околните, а просто показваш най-доброто, на което си способен, няма значение дали ще победиш, защото ще си направил най-доброто, на което си способен, ще си дал всичко от себе си и това ще ти носи истинско пълно удовлетворение... Не илюзорна еуфория от мнима победа, а удовлетворение, реално удовлетворение от Себе си!
            Във състезанието-война победителят е винаги само един ако изобщо може да се говори за такъв, защото всъщност всички са губещи даже не се знае кой е по-губещ - дали това са “победителите” или “губещите”. В спорта победител е този, който не се състезава, състезанието е грешка, война, но спорта е нещо различно, той е себеизразяване, себедоказване, демонстрация на качества, на ценности, а не потъпкването им. Спортистът демонстрира най-вече пред себе си, а чак след това пред околните на какво е способен, до какви висоти се извисил духът му, до каква степен се е развил и разгърнал... Спортистът не се състезава затова не може да загуби, той печели, той винаги печели, винаги е победител... без значение дали е първи или не. Днешното общество е едно безкрайно безспирно състезание-война, а  от днес трябва да бъде спорт – истински спорт! 

Откъс от книгата на Некрос "Философия на живота"