Ще видим, рано или късно, колко е важно да постигнем, в човешкото съзнание, радикална революция!!! Кризата е криза на съзнанието!Криза, която вече не може, да приема остарелите норми, остарелите модели, древните традици, фанатичните доктрини..!С оглед на днешния свят, с всичкото страдание, конфликти, унищожителна бруталност, агресия, и т. н. ... Човек не се е променил!Все така брутален, груб, агресивен, присвояващ, състезаващ се!И си е изградил общество по тези правила.Едно общество на задълбочаващи се противоречия, психози, комплекси, предрасъдаци..едно общество, където дистанцията между хората се засилва с всеки изминат ден..едно общество без вяра и упование в Бог!Имайте в предвид, че когато силата на Любовта победи любовта към силата, тогава и само тогава ще бъдем щастливи - истински живи! Вярвам, че голата истина и безусловната Любов ще имат последната дума на края!

понеделник, 1 октомври 2012 г.

КНИГА НА ДУХА - ПЪРВА ЧАСТ




ПЪРВОПРИЧИНИ

Бог и безкрайност - Доказателства за съществува­нето на Бог - Свойства на Божеството - Пантеизъм
1.      БОГ И БЕЗКРАЙНОСТ
1.    Какво е Бог?
-         Бог е висш разум, първопричина на всичко.
2.      Какво трябва да се разбира под безкрайност?
-        Това, което няма нито начало, нито край; непозна­ваемото; всичко, което е знайно, безкрайно.
3.      Би ли могло да се каже, че Бог е безкрайност?
-         Определението е непълно. Беден е езикът на хора­та. Той е недостатъчен за определяне на неща, стоящи по-високо от тяхното разбиране.
-        Бог е безкраен в своите съвършенства, но безкрай­ността е една абстракция; да се каже, че Бог е безкрай­ност, значи да се приемат свойствата на нещото за само­то нещо и да се определя неизвестното чрез нещо не по- известно.*
ДОКАЗАТЕЛСТВА ЗА СЪЩЕСТВУВАНЕТО НА БОГ
4.       Къде могат да се намерят доказателства за съще­ствуването на Бог?
-В аксиомата, която вие използвате в своите науки: „Няма следствие без причина“. Търсете причината за всичко онова, което не е човешко дело, и вашият разум ще ви отговори.
5.       Какво заключение може да се направи от интуи- тивното чувство, което всички хора носят в себе си и ко­ето им казва, че Бог съществува?
-                        Че Бог съществува; защото откъде на човека може да му дойде това чувство, ако то на нещо не се базира? Това е още едно следствие на принципа, че няма дейст­вие без причина.
6.      Това съкровено чувство, което ние носим у себе си, усещането за Бог, не е ли то резултат от възпитанието и продукт на придобитите идеи?
-         Ако беше така, защо тогава вашите диваци имат това чувство?
7.       Може ли първопричината за образуването на не­щата да се намери във вътрешносъщностните свойства на материята?
-        Но тогава каква би била причината за тези свойст­ва? Винаги трябва да има първопричина.
-        Да се приписва първичното сътворение на нещата на вътрешните свойства на материята би означавало да се приема следствието за причина, защото самите те­зи свойства са едно следствие, което трябва да има ня­каква причина.
8.       Какво да мислим за твърдението, което приписва първичното сътворение на случайно съчетаване на ато­ми на материята, с други думи - на случайността?
-        Друга нелепост! Кой здравомислещ човек може да гледа на случайността като на разумно същество? И пос­ле, какво е това случайност? Нищо.
-        Хармонията, която управлява движещите сили на Вселената, разкрива определени съчетания и цели и по този начин открива във всичко една разумна цел. Да се приписва първичното сътворение на случайността е без­смислено, защото случайността е сляпа и не може да предприеме разумни действия. Разумната случайност вече не би била случайност.
9.       Какво ни дава вярата в първопричината на вър­ховен разум, който превъзхожда всички разуми?
-          Вие имате поговорка, която гласи: „Майсторът се познала по работата“. Погледнете работата и търсете майстора. Само горделивостта поражда неверие. Горде­ливият човек не иска нищо, което е по-високо от него, и затова той нарича себе си „свободомислещ“. Жалко съз­дание, то може да бъде сразено и от най-лекия Божи по­лъх!
1.        СВОЙСТВА НА БОЖЕСТВОТО
10.       Може ли човек да разбере вътрешната, съкрове­на природа на Бога?
-         Не, твърде бедна е неговата познавателна способ­ност, на човека липсва специален сетивен орган.
11.       Ще може ли някога човек да разбере тайната на Божеството?
-       Когато неговият дух няма да бъде повече затъмнен от материята и когато чрез своето съвършенство той се приближи до Него, тогава ще Го види и ще разбере.
12.     След като не можем да разберем съкровената при­рода на Бога, може ли поне да имаме някаква идея за някои Негови съвършенства?
-        За някои - да. Човек ги разбира по-добре с извися­ването си над материята; той ги прозира с мисълта си.
13.       Когато казваме, че Бог е вечен, безкраен, непро­меним, нематериален, единствен, всемогъщ, пределно справедлив и благ, то нямаме ли пълна представа за Неговите свойства?
-        От ваша гледна точка - да, защото вие вярвате, че обхващате всичко; но разберете добре, че има неща, ко­ито стоят по-високо от разбирането дори и на най-умния човек и за които вашият език, ограничен от вашите идеи и усещания, не може да изрази. Разумът действително ви казва, че Бог трябва да притежава тези съвършенс­тва в най-висока степен, защото ако не му достигаше до­ри едно от тях, той не би превъзхождал всичко и следо­вателно, не би бил Бог. За да бъде над всички, Бог тряб­ва да бъде абсолютно непорочен и не трябва да има ни­то един недостатък, какъвто може да допусне въображе­нието.
-        Бог е вечен; ако Той би имал начало, това би озна­чавало, че е излязъл от небитието или Той самият е бил създаден от предишно същество. Ето по такъв начин ние все повече се издигаме към безкрайността и вечността.
-        Той е непроменим; ако Той би търпял промени, то законите, които управляват Вселената, не биха имали никаква устойчивост и постоянство.
-         Той е нематериален; т.е. Неговата природа се раз­личава от всичко онова, което ние наричаме материя; в противен случай Той не би бил непроменим, тъй като може да бъде трансформиран от материята.
-        Той е единствен; ако имаше много Богове, нямаше да има единство на възгледите, нито единство на силата в управлението на Вселената.
-       Той е всемогъщ, защото Той е единствен. Ако Той не притежаваше суверенна сила и имаше нещо по-силно или също толкова силно като него, тогава Той не би нап­равил всичко и онова, което Той не би направил, би би­ло направено от друг Бог.
-          Той е във висша степен справедлив и благ. Мъд­ростта на божествените закони се открива и в най-дреб­ните неща, както и в най-големите, и тази мъдрост не позволява да се съмняваме нито в Неговата справедли­вост, нито в Неговата благост.
2.        ПАНТЕИЗЪМ
14.       Отделно същество ли е Бог или Той, както някои смятат, е част от всички сили и всички умове на Вселе­ната?
-        Ако беше така, Бог нямаше да има, защото тогава Той би бил следствие, а не причина; Той не може еднов­ременно да бъде и едното, и другото.
-         Бог съществува, вие не можете да се съмнявате в това, и то е главното; повярвайте, вие не трябва да оти­вате по-нататък, да навлизате в лабиринт, от който ня­ма да можете да излезете, тези разсъждения не биха ви направили по-добри, но може би малко по-горделиви, защото вие бихте се смятали за знаещи, докато в дейст­вителност вие нищо няма да знаете. Оставете настрана всички тези системи; има досгатъчно неща, които ви за­сягат повече, започнете дори от себе си; изучавайте сво­ите собствени недостатъци, за да се освободите от тях, това ще е по-полезно за вас, отколкото желанието да дос­тигнете недостижимото.
15.      Какво да мислим за мнението, че всички природ­ни тела, всички същества, всички светове във Вселена­та са част от самото Божество; иначе казано, за пантеис- тичното учение?
-         Човек, след като не е в състояние да направи себе си Бог, иска поне да бъде някаква част от Бога.
16.      Последователите на това учение твърдят, че в не­го намират доказателство за някои атрибути на Бога: тъй като световете са безкрайни, то Бог по този начин е безкраен; тъй като абсолютна пустота или небитие няма никъде, то Бог е вездесъщ; тъй като Бог е вездесъщ и всичко е съставна част от Бога, то Той дава основание на всички явления в природата да бъдат разумни. Как­во може да бъде противопоставено на това разсъжде­ние?
-          Разумът. Ако разсъждавате зряло, няма да ви е трудно да разберете колко нелепо е посоченото разсъж­дение.


ОБЩИ ОСНОВИ И СТИХИИ НА ВСЕЛЕНАТА

Знание за началото на нещата - Дух и материя - Свойства на материята - Космическо пространство
1.      ЗНАНИЕ ЗА НАЧАЛОТО НА НЕЩАТА
1.             Дадено ли е на човек да познае началото на неща­та?
-       Не. Бог не позволява всичко да се открие на човека в този свят.
2.              Ще проникне ли някога човек в тайните на скри­тите от него неща?
-        Покровът се повдига за него заедно с пречистване­то; но за да разбере някои неща, са му нужни способнос­ти, каквито той още не притежава.
3.             Може ли човек чрез научни търсения да проник­не в някои от тайните на природата?
-       Науката му е дадена за неговото развитие и прогрес във всичко, но той не може да излезе извън пределите, поставени от Бог.
4.              Извън научните изследвания, дадено ли е на чо­века да получава съобщения от по-висок ранг за това, което се изплъзва от неговите чувства?
-       Да, ако Бог сметне това за полезно, той може да раз­крие неща, които науката не може да узнае.
-        Именно чрез тези съобщения човек черпи (в опре­делени рамки) знание за своето минало и за своята бъ­деща съдба.
2.      ДУХ И МАТЕРИЯ
5.              И материята ли е така изначална, както Бог, или тя е сътворена от Него?
-        Само Бог знае това. Но все пак има нещо, което ра­зумът трябва да ви посочи, то е, че Бог - средоточие на любов и милосърдие - никога не е бездействал. Колкото и отдалечено да си представяте началото на Неговите действия, можете ли дори за миг да си го представите в бездействие?
6.             Обикновено материята се определя като нещо, ко­ето притежава определени измерения; като нещо, което може да въздействува върху нашите сетивни органи, предизвиквайки усещания; като нещо недостижимо; точ­ни ли са тези определения?
-        От ваша гледна точка са точни, защото вие говори­те само това, което знаете; но материята съществува и в състояния, които не са ви известни; тя, например, може да бъде толкова ефирна и фина, че да не оказва никак­во въздействие върху вашите сетивни органи; и всичко това е материя, въпреки че за вас не би било така.
-        Какво определение за материя можете да дадете?
-          Материята е верига, в която е окован дух; това е оръдие, което му служи и върху което в същото време той оказва своето въздействие.
7.             Какво е дух?
-        Разумното начало на Вселената.
-        Каква е съкровената природа на духа?
-        Да се анализира духа на вашия език не е лесно. За вас това е нищо, защото духът не е нещо, което може да бъде пипнато; но за нас това е нещо. Разберете добре: нищото е небитие, а небитие няма.
8.             Може ли да се каже, че дух е синоним на ум?
-        Умът е главното свойство на духа, но едното и дру­гото се смесват в общ принцип така, че за вас то е едно и също.
9.              Духът независим ли е от материята, или е нейно свойство, както цветовете са свойство на светлината, а звукът - на въздуха?
-        Той и тя са различни; но е нужен съюз между дух и материя, за да се вдъхне разум на материята.
-         Толкова ли е необходим този съюз, за да се прояви умът?
-Той е необходим за вас, защото вие не сте способни да възприемете ума без материя; вашите сетивни орга­ни не са предназначени за това.
10.       Може ли да си представим дух без материя и ма­терия без дух?
-        Безспорно може, мислено.
11.      По този начин се оказват две основополагащи сти­хии на мирозданието: материя и дух, така ли е?
-          Да, и над всичко това е Бог, творецът, бащата на всичко; тези три неща са принципът на всичко същест­вуващо, вселенската троица. Но към материалния еле­мент може да добавим вселенския флуид, който играе роля на посредник между духа и материята, която е твър­де груба, за да може духът да й влияе. Макар че от из­вестна гледна точка може да бъде отнесен към матери­алния елемент, той се различава от него с особените си свойства; ако би бил в пълния смисъл материя, не би имало причини и духът да не е такава. Този елемент се намира между духа и материята; той е флуид, както ма­терията е материя, и е способен в своите безбройни съ­четания с нея и под въздействието на духа да породи безкрайно разнообразие от неща, от които само една нез­начителна част ви е известна. Вселенски или изнача­лен, или най-прост, този флуид, бидейки агент, използ­ван от духа, е началото, без което материята би била в състояние на посгоянно делене и никога не би придоби­ла свойствата, които й дава силата на притеглянето.
-        Може ли да се каже, че този флуид е нещото, което ние наричаме електричество?
-        Ние казахме, че той е подложен на безбройни съче­тания; това, което вие наричате електрически флуид, магнетичен флуид, са видоизменения на същия този все­ленски флуид, който не е нищо друго, освен по-съвър- шена, по-фина материя, която може да се разглежда ка­то самостоятелна.
12.       Тъй като самият дух е нещо, то не е ли по-точно, ако обозначим тези две основополагащи стихии с думи­те: инертна материя и разумна материя?
-       Думите не ни интересуват особено; ваша грижа е да изграждате речта си така, че да се разбирате. Вашите спорове почти винаги произтичат от това, че разбирате различно смисъла на думите, тъй като езикът ви е не­пълен и несъвършен за изразяване на неща, които са недостъпни за възприемане от вашите сетивни органи.
3.       СВОЙСТВА НА МАТЕРИЯТА
13.      Теглото ли е главното свойство на материята?
-                          На тази материя, която вие разбирате като материя
-                          да; но не, ако става дума за материята, разглеждана като вселенски флуид. Ефирната и фина материя, об­разуваща този флуид, за вас е безтегловна, но въпреки това тя е началото на вашата материя, която има тегло.
14.     От един или от много елементи е образувана мате­рията?
-         От един първоначален елемент. Телата, които вие разглеждате като елементарни, не са истински елемен­ти, а са само преобразования на първоначалната мате­рия.
15.      Откъде произтичат различните свойства на мате­рията?
-        Това са промените, които претърпяват молекулите чрез своето съединяване и при определени обстоятелст­ва.
16.        Тогава вкусът, мирисът, цветът, звукът, отров­ните или лечебните свойства на телата са само видоиз­менения на една и съща първоначална субстанция, та­ка ли?
-       Да, без съмнение, и те съществуват само поради ус­тройството на органите, предназначени за тяхното въз­приемане.
-       Този принцип се доказва от факта, че свойствата на телата се възприемат от нас по различен начин: едни намират нещо за приятно на вкус, други - за неприят­но; едни виждат като синьо нещо, което за други е черве­но; това, което е отрова за едни, за други е безобидно или целебно.
17.       Същата тази елементарна материя способна ли е да претърпи всички видоизменения и да придобива всички свойства?
-Да, и именно това трябва да се има предвид, когато казваме, че „всичко е във всичко“
4.       КОСМИЧЕСКО ПРОСТРАНСТВО
18.        Какво е космическото пространство - безкрайно или ограничено?
-        Безкрайно. Ако допуснем, че то има граници, тога­ва какво ще има извън тях? Това, знам, смущава раз­съдъка ти, но все пак твоят разум ти казва, че иначе не може и да бъде. Същото е с безкрайното във всички не­ща; и не на вашата малка планета ще можете да разбе­рете това.
19.        Съществува ли абсолютна пустота някъде в кос­мическото пространство?
-       Не, пустота няма в нищо; това, което за теб е пусто, е запълнено с такава материя, която се изплъзва от се­тивните ти органи и от инструментите ти.
(следва)
АЛАН КАРДЕК

сряда, 22 февруари 2012 г.

КОЗИЯТ РОГ



И тая кървава история започва с насилие. Някой си Де­ли Мустафа, пъдарин от Еркеч, влиза в дома на Караивана от Загоре и изнасилва известната със своята ху­бост Караиваница. Мъжът й бил с овцете. Беззащит­ната жена от страх и мъка загубила ума си и когато мъ­жът й се върнал, заварил я обезумяла. Караиван я нато­варил на муле и я закарал в Кукленския манастир «Све­ти врачове», за да се лекува там на аязмото. Нещастницата скоро починала и там била погребана, край Кукленския манастир. 


След погребението — озлобен и отчаян — Караиван запалил къщата си в село и заедно с десетгодишната си дъщеря Мария отишъл да живее на къшла в планината. Десет години проживели самотни в тази къшла. Мария и озлочестеният й баща. В село Караиван не се вестявал, за да не човъркат спомените незарасналата рана. Отбягвал да се среща с хора, та се разчуло, че той е полудял, и вече никой не посмявал да мине край неговите къшли. Пътеките затам обраснали с трева, местността се превър­нала в безлюден пущинак. От време на време доли­тали оттам див кикот и блеене на кози, та от това разби­рали хората, че горе някъде, сред дивите скали, в царството  на мечките и орлите, Караиван е все още жив. 

Забравили за Караиван всички и никой не го и споменавал дори когато бил намерен Дели Мустафа мъртъв, с промушени гърди. И не с ятаган бил промушен, нито с кама, а с кози рог. Тъй го и намерили — стоял си ро­гът в гърдите на пъдарина, забит от дяволска ръка. 

Турците настръхнали. Затърсили убиеца на Муста­фа, но не попаднали на дири. Узнало се само, че неделя и нещо преди смъртта си той влякъл някаква кадъна в гората с разхайтени като него бабаити; хванал станимаш­кия оцетар Роксани и му навирал на главата нажежена пиростия, за да му вземе парите, а на един драгоманин, които водел жътвари, задигнал коня. Достатъчно гре­хове, за да има кой да го пребие. 

Незасъхнала пръстта въз гроба на Дели Мустафа, някой застрелял с пушка карагюзлийския спахия Кара Мемиш Дервиш ага, както си пиел кафето на кьошка. Куршумът долетял от съседната брястова гора, когато славеите пеели своите вечерни песни и шуртели двата чучура на гивгирената, правена за «хаир» от агата чеш­ма. Разтичали се синовете на сеизите на Кара Мемиша, пазвантите и аргатите, претърсили гората корен по ко­рен, но убиеца не открили. Кара Мемиш — спахията — имал в харема си девет българки, бил разплакал много майки, много мъже носели от него синини в ребрата и негов убиец можел да бъде всеки от неговите триста селяни. 

На ден Голяма Богородица станала нова кръвнина. Нечута и невиждана. Убили по пътя за Узунджово, в местността «Орман боаз», хасковския кола - гасъ Хюсни и заедно с него — двама, прочути със своята жестокост арнаути. Арнаутите били застреляни, а Хюсни — про-боден с кози рог. До мъртвите спокойно пасял катър с дисаги бели махмудии. Небутнати с ръка, непипнати. Озадачили се потераджиите, тръгнали да издирват раз­бойниците, стреснали се. Дири наистина не открили, но вече знаели: ръката, дето праща един след друг бабаитите при аллаха, върши туй не за пари, а за отмъщение. 

Околността около «Орман боаз» била старателно претърсена. Стигнали потераджиите чак при Караиванските къшли, но там заварили само лудия Караиван, който сеел просо в решето — брадясал, с накървени очи. Като забелязал турците, лудият взел да се кикоти и те побър­зали да се махнат от това зловещо място. 

Минала зимата. Агите позабравили съдбата на Дели Мустафа, Кара Мемиша и Хюсни. Но ето че веднаж два­ма козановски ловджии — Алишът и Меко — нападна­ли една жена, както си копаела на нивата. Не минали три дена от тоя подвиг на козановските бабаити, една нощ пламнала къщата на Алиша. Ужасеният Алиш из­дънил прозореца и скочил навън (вратата се оказала под­пряна), но се съборила стряхата и пламналите дъски и греди го затрупали. Комшиите се притекли и го изрови­ли още жив, но с прегоряла кожа. Пренесли го в една колиба, ала подир два дни и колибата пламнала. Паза­чът, които се навъртал край Алиша, избягал, а насилни­кът изгорял. Пазачът успял да види подпалвача: чудошице в кожа, с рога. Три дни се тресъл той и зъбите му тракали от страх. 

Подплашеният от съдбата на Алиша Меко се затво­рил в дома си зад дуварите, отвързал злите кучета и на всяко от четирите кьошета на двора поставил по един аргатин със запретната пушка. Месец и нещо никой не влизал и не излизал в тая белязана къща. Меко седял вътре с пушка на коляното и пиел вино, за да заглуши гласовете на страха. Боял се дори да заспи. Задремвал ли — стряскал се и гърмял с пушката в тавана, където трополели мишките. Дигало се в тревога селото, съби­рали се комшиите, разлайвали се кучетата. Една нощ пак изгърмяла пушката, но никой не станал, не се притекъл. На заранта аргатите намерили своя господар проснат на пода, с дуло в устата и разцепена глава. Смазал го бил страхът и се гръмнал със собствените си ръце. 

Разнесла се мълва, че дяволите са се съюзили с раи­те. Ловджпите престанали да ходят на лов. Бабаитите престанали много-много да излизат. Взели . турците «в кратуна да се кашлят». В турското кафене се разправяли фантастични приказки за подозрителни шумове, странни следи, предупредителни белези и предзнаменования. Тур­чин не смеел вече да замръкне в полето, нито да се отби­ва в християнски къщи. Бедните повъздъхнали, зарадва­ли се наплашените от спахиите селяни; те почувствували ръката на един невидим, неумолим закрилник, кой го не рачел да им се покаже, но не забравял да отмъсти за вся­ка неправда и обида. Вземал си някой турчин да се заяж­да и криво да поглежда, казвали му да си върви по пътя, за да не види «кози рог». Кърджалийският спахия не се вслушал в тия думи, надвзел жито от своите селяни, а сетне го намерили мъртъв, о глава, напъхана в крина, и промушен с кози рог. Оттогава «козият рог», как­то взели да наричат отмъстителя, станал кървава запла­ха за душманите. 

По селата в Загоре пак започнали да свирят на гай­ди, да излизат момите на хоро, булките да окачват нани­зи на шията, да святкат сребърни чапрази на кръстовете им. В Караивановото село ставали найй-кръшните хора, защото най-изкусни кавалджип имало там. В това село започнали да идват младите хора от Станимашко, за да се венчават на кавал и гайди. Други просто идвали да поиг­раят на воля, че в ония тежки времена не навсякъде мо­жело да се играе. И ето, на такъв един празник на хорото се появила кръшна мома с огнени очи. Тя с такова сърце играла, тъй чевръсто скачала, че божурът от ухото и паднал. Момата се навела да го вземе, но когато се навеждала, от пазвата й паднал и прихлопал в калдъръма един кози рог. Тя се смутила, грабнала рога и го мушнала в пазвата, а след това побързала да се скрие в пъстрата празнична нава­лица. 

«Кози рог, кози рог!» — тия думи като трънка мина­ли. Гайдите спрели. Кавалджиите изпънали вратове да дирят с очи странната мома, а ергените стояли като уда­рени. За нещастие, роднински очи познали в лицето на хубавицата Мария, Караивановата дъщеря. Това била едра, парлива, скоклива новина. Да се задържи такава новина в тайна било невъзможно. Един циганин-копанар я занесъл на билюкбашията. С много сеймени и баши­бозук той заградил Караиванските скали. Мария се бра­нила с пищов и нож, но като видяла, че няма да се спа­си, затичала се към една скала и вместо жива да падне в ръцете на турците — метнала се оттам в пропастта. Развъртайки едно дърво, «лудият» Караиван разгонил сеймените, които връхлетели да го вържат, пробил си път и потънал в гъсталака със сдупчени от сейменските куршуми гащи. 

В колибата на Караиван турците намерили торба по­дострени рогове. В ямата за картофи пък открили най-различни премени: кукерски, просяшки, цигански, с които безстрашната хайдутка и баща й правели нощни­те си разходки. 

Скоро след тия кървави събития в Кукленския ма­настир «Свети врачове» пристигнал един одърпан косаджия и предложил да остане там като манастирски аргатин. Познал ли е в негово лице някой от калугерите Караиван, не е известно. Знае се само, че косаджията за­болял през лятото от треска. В предсмъртния си час той поискал да бъде изповядан и открил на изповедника кой е и как попаднал в манастира. От тая изповед, преразказана сетне на другите монаси и превърнала се в предание, ние знаем, че единствената мисъл у Караивана след смърт­та на жена му била отмъщението и че той дълго се приготовлявал за това. за да бъде отмъщението страшно На­правил се дори на луд, за да го изоставят и забравят. Знае се от тая изповед, че Дели Мустафа е бил хванат с примка от Мария, когато спял в една бахча. Цяла неде­ля гя го развеждала в гората с примка на шията като с оглавник, докато най-сетне му забила рога и го метнала в реката. За да застреля Кара Мемиша, безстрашната Мария се качила на един бряст срещу чифлика му. Три дни чакала там без вода и хляб, докато се покаже на кьош­ка старият сластолюбец и развратник. Там, на бряста, тя седяла и докато сеймените преравяли гората «под кра­ката й». 

Дома на Алиша Мария и баща и запалили с топка ко­зина, оваляна в катран. В това турско село те проникна­ли преоблечени като оцетари. В суматохата никой не им обърнал внимание. Докато подплашените турци се щурали насам-нататък и гърмели напосоки в тъмното, Караиван и Мария носели вода, за да гасят пожара. 

Тия разкази били наистина страшни, но онова, кое­то най-много развълнувало изповедника, било призна­нието на Караиван, че за да отмъсти за жена си, той оти­шъл дори срещу Божия закон, като поискал да направи от едно крехко момиче мъж отмъстител. Самият той — сакат в едната ръка и лош стрелец — не разчитал, из­глежда, на себе си, та прехвърлил всичките си надежди на Мария. 

Девет години той сдържал яростта си, кътал мъката в душата си и чакал да порасне момичето, което през цялото време възпитавал като момче. Облякъл го в мъжки дрехи, запасал го в пояс, остригал му косите и го научил да стреля и ятаган да върти. Пъргаво и ловко «момчето» Мария по цели дни се катерело след бащините си кози, само се бранело от вълците не по-зле от старите и опитни овчари и тъй се научило да стреля, че от триста крачки с пушката на баща си умервало свински зъб. Девет години мачкал Караиван меката моминска душа, призовавал на помощ и бурите, и ветровете, и вълците, и мечките, и цяла­та си опитност и хитрост употребил, за да махне всичко женско от момичето. 

Ведиаж Караиван забелязал, че дъшеря му се оглеж­да в калайдисаното саханче. Тогава изпочупил колкото сахани имало в колибата, а след това ги закопал. Коса­та й не само стригал, но веднаж и я пържил на огън, за да не порасне вече никога. Хурки, ножици, игли — всякакво женско нещо той изхвърлил и унищожил, за да не пробужда в тая мома жената. Следял я със зорки очи да не среща нито ерген, нито старец, нито мъж и успял да направи от нея истински вълкодав, който безмилостно забивал нокти във всеки душмански врат. 

Мария винаги вървяла напред, а баща й куцукал по­дире и, като се преструвал ту на слепец, ту на боринар, ту на оцетар. Тя измислела хитрините, прескачала, ко­гато имало дувари за прескачане, стреляла, когато тряб­вало да се стреля, и забивала роговете в душманските гърди. Всичко вървяло, както го искал Караиван, но ста­нало нещо неочаквано, което вкарало стария в смъртен грях. Докато дебнели да подпалят къщата на Меко, не­деля и нещо те прекарали в колибата на един овчар. Кри­ли се, яли, спали и там онова, което Караиван девет го­дини жестоко тъпкал, прошавало в душата на момичето: влюбила се Мария хайдутката в ятака им, в хубавия ов­чар, който никак и не подозирал, че под червения елек на младия хайдутин тупа едно горещо женско сърце. По блясъка на Мариините очи и по червените петна на бузи­те й, които се сменявали със смъртна бледност, опитният баща разбрал, че момичето е влюбено. Каква буря е за-бушувала в душата на тоя силен и страшен мъж, каква дяволска ревност ще да е жарила сърцето му — може да се съди по това, че когато Меко се гръмнал и те напускали колибата, Караиван се престорил, че забравил чакмака си, върнал се и убил овчаря, за да не може никога Мария да го види. 

Не знаел Караиван, че Мария се е врекла на овчаря да го види на неделното хоро, а Мария никак и не подо­зирала, че баща й е убил човека, когото тя, девственицата, страстно обикнала. Узнала ли е Мария след хорото, че любимият и овчар е мъртъв, или престъплението на баща й е останало за нея тайна? — Не знаем. Изповедта на Ка­раиван е може би секнала дотук, а може би да е изневе­рила паметта на изповедника. 

Тая кървава история съм я чувал като момче от отец Аверки — един престарял калугер от манастира «Свети врачове» край Куклен. Той не живееше в манастира, а край него в една колиба, която си беше направил сам. Говореше се, че игуменът го е изпъдил, защото Аверки раз­казал за неговите кражби. Старият монах не знаел, че игуменът има щедрата благословия и подкрепа на владиката, и неочаквано, на стари години, се беше намерил вън от манастира. Аверки живееше с диви плодове и подая­ния. Виждал съм го да чука сухи царевични мамули и обър­кани с малко брашно, да ги пече. Той беше страстен пушач, а не можеше да си купи цигари. Ние, говедарчетата, като минавахме покрай колибата му, винаги го чувахме да пи­та за тютюн. Понякога му набирахме окапали по нивите тютюневи листа и му ги носехме, в замяна на което той пи разказваше страшни работи за робството. Една от те­зи истории беше за Караиван и дъщеря му — хайдут Ма­рия, наричана още Козият рог. Монахът, при когото бе­ше почнал той, Аверки, своето монашество, бил съшият оня манастирски изповедник, който дал на Караивана последната комка. 

Като че и сега е пред очите ми отец Аверки — повит в избелялото си расо, с крака, опетлани в парчета от кожа, с бели, ръждясали от тютюневия дим мустаци. При все­ки разказ за Мария очите му се насълзяваха. Като плюеше тютюна развълнувано, свършваше все с едни и същи думи: 

— Много неправди, а една Мария! Затуй не се е оп­равил тоя свят!


Николай Хайтов