Да тръгнеш по Пътя

        Да тръгнеш по Пътя... Кой път? Какъв път? Какво е изобщо е Пътя? 

Той е една реалност, едно съзнание един живот, една съдба. Всеки има своя собствен Път, който да следва водещ към безкрайността на Вселената и дори отвъд нея... Пътят винаги е криволичещ с многобройни завои, минава през много места, някои красиви и приятни други не чак толкова. На едни места големи скали го препречват на други реки и блата го прорязват, а целият той е осеян със свежа зелена трева, бодливи тръни, бурени, дървета, поточета и прекрасни цветя. 

Човекът често разделя пътя на тъмна и светла част в зависимост от това коя страна му се струва по-огряна от слънцето. Често се обърква и винаги му се струва че другата страна е по-светлата, че участъкът, в който е навлязъл е твърде по-тъмен, мрачен и страшен, от предишния, че непрекъснато се натъква на скали, тръни, реки и блата, че тъкмо прескочи скала и пада в трънаци, че тъкмо излезе от тях и трябва да прекосява буйна река, а когато стори и това затъва до шията в калта на блатото... 

По някое време на пътника му писва от този Път и застава под някое дърво на сянка, за да си почине, да отдъхне и да помисли. Да се почуди струваха ли си всичките тези усилия, цялото изминало разстояние, като до никъде не е стигнал, Пътят си продължава през нови местности и с нови препятствия и сякаш нехае, че пътника е уморен... Но не е така, винаги когато Пътникът се измори Пътя му предоставя някое голямо кичесто дърво, под което да отдъхне в прохлада и блаженство, винаги когато Пътникът ожаднее, покрай пътя си съзира някое бистро поточе, за да утоли жаждата си. Винаги когато е гладен той намира овощно дърво на Пътя, винаги когато е самотен една животинка се появява, за да му прави компания, а често пътя му се пресича с този на друг Пътник. Ала в умората си той забравя за тези неща, мисли единствено за изтощените  си, разранени и покрити с мазоли крака... Забравя, че без сянката на дървото слънчевите лъчи ще започнат да му се струват като нажежени железа изгарящи цялото му тяло. Забравя, че без водата на бистрото поточе ще е умрял от жажда в страшни мъки, забравя и за плодовете и за спътниците си. Потъва в себе си и в мислите си, и отново и отново си задава все същия въпрос: “Какъв е смисълът?”. 

Търси смисълът в целия Път, но не го открива, не разбира, защо върви по един безкраен път в преследване на Слънцето, което всеки ден изгрява пред него и залязва зад гърба му. Всеки ден през Утрото той е уверен, че върви в правилната посока, че най-сетне ще стигне Слънцето, че то не е далеч... Той е бодър и свеж изпълнен със сили, когато слънцето му се изкачи над главата му вече започва да се съмнява и да гледа недоверчиво, да се оглежда за други пътеки, а вечер надеждата му си отива с последните Слънчеви лъчи... 

Пътят е човешкият живот, а Пътникът е човека, слънцето е щастието, което той преследва. Всеки нов ден за Пътника прекаран в път е едно ново начинание. Много често той е щастлив изпълнен с увереност и сили през утрото озарен от лъчите на зората-Надеждата, утрото е началото на начинанието, по средата му тоест по пладне човекът вече не е толкова сигурен, силите му са намалели, увереността - също. А към края му тоест вечер той вече е загубил надежда, изтощил се е до крайност... Дълъг път е изминал през деня, дал е всичко от себе си, а то изглежда напразно не е достигнал Слънцето- щастието си. Тогава той сяда под някое дърво, за да отдъхне и да прекара Нощта в размисъл. Търси смисъла на Пътя и не може да го намери, защото в умората си е забравил за красивите дървета, под които е посядал за кратка почивка и чийто плодове са утолявали глада му, забравил е искрящото поточе с хладна вода утолила жаждата му, забравя за цветята и животните, които са минали покрай него. Той търси щастието си, като смята, че то е прекрасното искрящо Слънце, че окъпан в неговата Светлина няма да има нужда да Върви, да прави каквото и да било, няма да има грижи или проблеми... 

Затова е нещастен, защото колкото и да преследва слънцето, колкото и да върви то всеки ден изгрява пред него и след това залязва зад гърба му, все така далечно и недостижимо. Слънчевите лъчи носят надеждата, но щастието не е скрито в Слънцето. То е на Пътя, по които Пътника е вървял, то е в кичестото зелено дърво дало му сенчест подслон и храна, то е в ромоленето на поточето с хладна вода, то е в зелената трева и цветята покрили Пътя, то е самият ПЪТ. Пътникът не ги забелязва, затова и не може да ги оцени, не ги забелязва, защото взорът му е все отправен в Слънцето, очите му винаги се приковани в блестящия слънчев диск, а слънчевата светлина е ярка и го заслепява, прави го сляп за нещата разположени по Пътя, той забелязва само онези, в които се блъска като скалите, които го бодат и нараняват, като тръните, в  които затъва като реката и блатото. Това го кара да си въобрази, че целият Път е осеян само с тях, само с препятствия... 

Когато тях ги е нямало, той винаги е гледал към слънцето и не е забелязвал какво има около него. За това ги има и препятствията трудностите в Пътя на човешкия живот, за да накарат човек да откъсне погледа си от хипнотичния блясък на слънцето-ефимерното “светло бъдеще” и да погледне настоящето си, собствения си живот, да седне на сянка под някое дърво, където за малко слънцето ще е скрито от взора му и да размисли... да огледа предстоящия му Път-живот. Ако след това той стане и тръгне, но си гледа в краката, а не зяпа Слънцето то няма да го заслепява, а ще осветява Пътя му. Така той ще се спъва много по-рядко и няма да пада толкова често, тялото му няма да е така покрито в рани и синини, ще забелязва тръните отдалече, а не когато здравата нагази в тях, ще може да ги заобикаля. Ще види скалата много преди да се е блъснал в нея, ще заобиколи и нея, ще намери брод в реката и път през блатото... 

Най-накрая ще открие красотата на дървото, поточето, тревата и животните, на самия Път. За него той вече няма да е ужасно изпитание осеяно с безкрай трудности и изпитания, едно приятно пътуване, едно красиво пътуване, едно щастливо пътуване, Пътуване-Щастие... Защото щастието не е скрито в Слънцето, а там долу на самия Път. Нека Слънцето ви свети и светлината му да ви води, но нека и тя не ви заслепява!


Откъс от книгата "Философия на живота" от Некрос