Когато я издигнете достатъчно на високо, когато кулата се доближи достатъчно близо до Небето смятайки. че то заедно със Земята й принадлежи... Тогава ще ви удари мълнията. И ще падате, от високо, от много високо, от толкова високо, колкото висока е била кулата, его което на галено наричате “аз”. В кулата е мрачно, гледате от върха й какво става по Земята, но не я напускате. Не слизате на Земята гледате си какво става от високото, не участвате истински в това, което става на Земята.
Земята там долу извън кулата е Животът и той си продължава, без да го интересува дали го наблюдавате от своята висока кула. Кулата може да бъде разрушена, Земята – Не!.
Земята си е била там и преди върху нея да бъде построена кулата, и ще си бъде там след като тя бъде разрушена... Да кулата е строена върху Земята с камъни взети от нея и първоначално е била близо до нея, но после строежът е напреднал и вие сте се издигали все по-нависоко и по високо... все по- далече и по-далече...
Вие винаги сте на върха й, защото само от там може да я строите и да я правите по-висока. Пък и гледката от там първоначално ви е харесвала... Виждали сте Земята на шир и длъж, после обаче сте се издигнали твърде нависоко - отвъд облаците. Вече не виждате Земята и не знаете какво става по Нея. Стоите си в мрачната кула, на високото е ветровито, и студено, но вие продължавате с мулешки инат да строите своята кула...
Защо я строите ли ? Ще ви кажа... за да стигнете Небето, защото си мислите, че там е по-хубаво... Защото си мислите, че там живее Бог и, че вие сте Като него, че трябва да се Изравните с него. Е може и да стигнете там, за където сте тръгнали, но вместо пиршество и блаженство там ще ви очакват само Мълниите. Мислите си, но Бог е там долу на Земята където винаги е бил, и хората са били там и са общували свободно с Него, но след това са започнали да строят своите кули и са се отдалечили... Поискали са да се издигнат над Него и са започнали да строят... А забравят че камъните, с които строят идват пак от Земята. Те са част от Земята, а Бог е самата Тя. Така мъкнете камъните по всичките стъпала нагоре и нагоре... към върха на кулата, за да строите... Искате да се издигнете над Земята, над Живота, над Бог, а забравяте върху какво сте положили основите на вашата кула! Да... те са върху Земята, вкопани в нея и пак от нея идат камъните, с които строите. Мъкнете ги по всичките стъпала нагоре и нагоре към върха на кулата. Какво? Вайкате се, че те тежат и че се уморявате? Разбира се, че тежат, и ще се уморявате, все по-високи стават вашите кули, все по-нависоко ще трябва да качвате камъните, все повече стъпала ще трябва да катерите и все по-трудно ще ви бъде, ама кой изобщо ви кара да го правите ? Нима някой ви принуждава да строите ?
Сами го правите, по своя собствена воля, така че остава единствено на себе си и от себе си да се оплаквате... Защото на всичкото отгоре строите кулата висока, но тясна... става само за един човек. Не могат да се поберат двама в нея, защото така сте я строили. Така че не може да се оплаквате и че сте сами вътре, пак сами сте си виновни, вътре няма пространство за двама...
Това бе притчата която исках да ви разкажа, преди я разказваха само на новопостъпилите египетски жреци, разказваха я точно пред картината изобразяваща кулата на разрушението, тази която е изобразена на шестнайсетия голям аркан от колодата Таро. Разказах ви притчата с думи на друг език, но със същия смисъл. В нея няма нищо мое, нищо не съм добавял нищо не съм отнел... Затова сега искам да ви помоля, не ми благодарете, не ми казвайте хубава ли е притчата или не, не я приписвайте на мен... Аз ви я разказах, защото на мен ми я разказаха... И мъдростта в нея си е точно толкова колкото беше... Ако пък и вие я разкажете на някого мъдростта пак ще си е там. Мъдростта е в самата притча не в този, който я разказва. А ако ми повтаряте че мъдростта е моя ми правите мечешка услуга, аз се опитвам да разградя своята кула, камък по камък. Да ги хвърлям от върха, а вие ми носите нови камъни! Как да разграждам нещо като вие все ще ми носите нови материали, за да я градя? Може да ме изкушите, защото аз едва сега започнах да я разграждам. Може пак да си спомня страстта на строителя и да взема камъните, които ми носите и пак да почна да строя, да съградя отново това, което сам разруших, че и още... А аз тепърва махнах покрива на кулата си! Осъзнах, че не ми трябва покрив. Че защо да ми е покрив който да ме пази от дъжда ? Та кулата ми отдавна се е извисила над дъждовните облаци! От какво тогава да ме пази покрива?
Махнах покрива и видях яркото слънце, само то е над мен и ме залива с лъчистата си светлина. Толкова дълго бях останал на тъмно, че бях забравил колко красиви са Лъчите на Слънцето... Ще кажете обаче, че като продължа да разграждам кулата си отново ще се спусна под дъждовните облаци, и тогава ще ми се иска да имам покрив над главата си и стени около себе си... Когато ме завеят ветровете на промяната и забушуват бурите на трудностите... Може измръзнал и мокър до кости аз отново да си издигна стени и да си построя покривче над мен...
Моля ви ако видите, че съм го направил, вземете чука на Тор – Мълнията Истина и разбийте покрива! Защото клин клин избива! А след това и двата са излишни... Напомнете ми притчата за Кулата така както аз сега ви я напомням. Защото нито вие нито аз я чуваме за първи път... просто бяхме забравили за нея... Знам че отново ще ме завеят ветровете на промяната и дъждовете от трудности и пак ще ме измокрят до кости... няма значение. Така ще ми помогнете отново да започна да руша своята кула, камък по камък. Много дъжд ще се изсипе на главата ми. Но ако не се откажа ще падне и той - последният камък!
Тогава аз ще стъпя отново на майката Земя, отново ще се радвам на цветята и тревата растящи по Нея. Няма вече да ми е студено, а слънцето ще ме изсуши, защото лъчите му винаги си проправят път през облаците... Ще попитате кое е това слънце, което успява да грее и през най-черните от буреносните облаци на трудностите и изпитанията, ще ви отговоря слънцето на Доверието в Еддиния, първото, което човек съзира щом започне да разбива покрива на своята кула. През пукнатините започва да навлиза светлината му, а когато целият покрив го няма то грее с цялата си сила. Неговите лъчи сочат пътя към Земята, към обетованата земя Ханаан, към земята на Живота и истинското Битие, човек може да стъпи на Нея едва когато и последният камък от кулата на егото-личност бъде изхвърлен. Някои от вас биха запитали защо да си дават целия този труд? Нали ако построят кулите си над буреносните облаци няма как мълниите на Истината да ги застигнат? За едно ще са прави, да Мълниите не идват Отгоре те идват от посоката на облаците, откъм Земята – Реалността! Те ще ударят кулата, когато те решат. Нима строителят забравя, че кулата му минава право през буреносните облаци? Право през дома на мълниите ? Там те ще ударят, там където кулата е най близо до тях. И глупавият строител въобразил си, че е избягал от Мълниите че ги е надхитрил и че, те не могат да го достигнат ще полети надолу повлечен от Земното притегляне. Ще по питате какво пък е името на Земното притегляне, с което строителят си е мислел, че се е преборил? Ще ви отговоря, защото и аз зададох този въпрос, когато ми разказваха тази притча. Това земното притегляне носи името Карма... Колкото и на високо да издигнете вашата кула няма да избягате нито от Земното притегляне, Кармата нито пък от мълниите на Истината, просто ще падате по-отвисоко...
Откъс от книгата "Философия на живота" от Некрос
Няма коментари:
Публикуване на коментар