Ще видим, рано или късно, колко е важно да постигнем, в човешкото съзнание, радикална революция!!! Кризата е криза на съзнанието!Криза, която вече не може, да приема остарелите норми, остарелите модели, древните традици, фанатичните доктрини..!С оглед на днешния свят, с всичкото страдание, конфликти, унищожителна бруталност, агресия, и т. н. ... Човек не се е променил!Все така брутален, груб, агресивен, присвояващ, състезаващ се!И си е изградил общество по тези правила.Едно общество на задълбочаващи се противоречия, психози, комплекси, предрасъдаци..едно общество, където дистанцията между хората се засилва с всеки изминат ден..едно общество без вяра и упование в Бог!Имайте в предвид, че когато силата на Любовта победи любовта към силата, тогава и само тогава ще бъдем щастливи - истински живи! Вярвам, че голата истина и безусловната Любов ще имат последната дума на края!

петък, 10 юни 2011 г.

ТЪЖНИТЕ МОМЕНТИ ОТ НАШИЯ ЖИВОТ


Съществуват някои конкретни ситуации, които особено ни потискат. Разбирането на тези ситуации и познаването на някои от възможните начини за справяне с тях могат да ни бъдат от полза.
Поради необходимост, изложението по тези теми ще е кратко, но в него са отбелязани някои ценни книги, към които можете да се обърнете.

Смърт

Всички трябва да умрем. Ако животът ви е дълъг, вие ще преживеете смъртта на вашите дядовци и баби, на вашата майка, на вашия баща, вашите лели и чичовци, вашия партньор, повечето ви приятели, вашите братя и сестри, а вероятно и на някои от вашите деца. Това ще са най-тъжните моменти от вашия живот. И все пак смъртта е преживяване, за което повечето от нас най-усърдно се стремят да не мислят. Няма значение дали вярваме в живота след смъртта или не, почти всички ние се страхуваме и ужасяваме от смъртта. Без значение дали сме нещастни или нашето състояние е безнадеждно, повечето от нас отлагат смъртта до последния възможен момент. Но това не винаги е вярно; всъщност, някои от нас канят смъртта.
Смъртта предполага силни чувства. Психиатърът Елизабет Кублер-Рос (1975) ни помага да разберем преживяването на нашата собствена смърт. Тя описва пет универсални етапа:

шок и отричане: “не, не и аз”;

гняв: “по дяволите, защо аз?”;

сделка: “добре, но преди това…”;

депресия: “ще загубя толкова много”; и

приемане: “не ми харесва, но е време да си отида”.

Ние умираме по различен начин: неколцина от нас реалистично приемат смъртта, други я отричат. Някои се чувстват безпомощни и просто и се оставят, други я търсят, за да избегнат страданието. Някои могат да напуснат живота спокойно, други предизвикват смъртта и се борят с нея (Bernstein, 1977). Разбирането на етапите и разновидностите на смъртта може и да помогне, но най-добрият съвет, който съм чул, е този на Лео Бускалия: “живей живота си така, че да не умреш сам”.

На живота часовникът навит е, но веднъж

И никой не може да каже

Кога ще спрат стрелките,

в кой ден и час.

Ти имаш единствено “сега”,

Така че изживей мига.

Не чакай утрешния ден —

Стрелките може да са спрели.

— Анонимен автор

Най-болезнената емоционална травма в нашия живот е смъртта на любим човек. Нашето общество отрича сериозността на смъртта. Понякога си мислим, че скърбящият трябва да “превъзмогне мъката си” и да се върне на работа до няколко седмици. Истината е, че тъгата продължава с години, като лумва отново поради специални поводи и годишнини. Около 17% от нас загубват родител преди да навършат 18 (Bernstein, 1977). Тези хора имат 30-40%-ен шанс да изпаднат в депресия по-късно през живота си. Когато настъпи смъртта, става ни дори по-тъжно, ако умиращият е млад и не е успял да завърши своя живот. Все пак, колкото по-близо сме до починалия, толкова по-дълго продължава скърбенето. Съществува една поговорка: “Когато твоят родител почине, ти загубваш част от миналото. Когато почине детето ти, губиш много от бъдещето”.

Да се изправиш пред смъртта на любимия е не само тежко, но и сложно. Свети Августин е отбелязал, че скръбта е смесица от мъка и радост — радост, че си все още жив и си споделил живота си с починалия, и мъка, че животът ти е бил смален от загубата на любимия (Grollman, 1974a). Намесени са и много други чувства: шок, отричане на смъртта или обсебване от нея, гняв към останалите, дори и към починалия, самообвинения и вина, чувстваш се изоставен, уязвим, изтощен, объркван, изпитваш срам, трудности при общуването с другите, чувството, че полудяваш (нещата може да ти изглеждат нереални и не е необичайно човек да си помисли, че е чул или видял починалия), ужас от собствената си смърт, някакво облекчение и още и още. Тъгуващият може да има и някои от симптомите, характерни за депресията, които бяха споменати по-нагоре в главата. Тези чувства са нормални, но трябва да бъдат превъзмогнати.

Ние никога не превъзмогваме напълно смъртта на любимия. Всъщност, около 25% от вдовиците са все още сериозно потиснати година по-късно. Дори и ако сме се приспособили добре, пак е нормално понякога да ни поглъща вълна от тъга, например когато видим предмет, принадлежал на починалия, или по време на ваканция. Стигаме до момента, в който тъгата не ни превзема, и продължаваме да живеем.

За някои хора превъзмогването на скръбта трае няколко седмици, за други — няколко месеца. Човек трябва да си изгради нова реалност, нов живот. Експертите предлагат да започнете с приемането на действителността — любимият е мъртъв и няма да се завърне. Изразете скръбта си. Ако можете, избягвайте лекарствата, както и гмурването в работа, макар че е добре да има какво да правите. Библията казва: “плачете с тези, които плачат”. Това е нещото, което трябва да правите. Споделете спомените си, и добрите и лошите. За някои обаче ще бъде по-лесно да си спомнят и да изкажат чувствата си насаме. Върнете се към рутината на ежедневието. Скъсайте връзките с починалия, прекратете зависимостта си от него. Прочетете някои чувствителни и полезни книги (Rando, 1991; Bernstein, 1977; Grollman, 1974b; LeShan, 1976; Lifton & Olson, 1975; Shepard, 1976; Colgrove, Bloomfield & McWilliams, 1991). Ако искате с една книга да обхванете доста от аспектите на сърбенето, аз ви препоръчвам Фицджералд (Fitzgerald, 1994). Опитайте се да бъдете активни (на безработните вдовици им е било най-трудно да превъзмогнат скръбта).

С кои загуби човек се справя най-трудно? Внезапната, неочаквана смърт обикновено се приема по-трудно от очакваната смърт, за която сме имали време да се подготвим. Смъртта на човек, с когото сме имали наситена връзка, но със смесени чувства, често ни причинява повече главоболия, например ако любимият е бил любящ и неделикатен, нараняващ, ненадежден, егоистичен и т.н. Или може би вие се чувствате виновни, тъй като сте били отдалечени или резки със своя партньор. Във всеки случай, наличието на недоизяснени емоционални отношения значително усложнява процеса на скърбене. Освен това много е трудно да се справим със смъртта на човек, от когото сме били изцяло зависими, особено ако тази зависимост ни е оставила без собствен живот и без умения да се грижим сами за себе си. И последно, ефективността на личната ни система за подкрепа — семейството и приятелите — е важен фактор при възстановяването след смъртта. Подкрепата при някои от нашите загуби вероятно ще бъде особено слаба: когато живеем далеч от семейството или имаме малко приятели; когато връзката ни е била тайна (с вашия екс-партньор, с хомосексуален партньор или близък колега); ако е дългосрочна авантюра; когато починалият е неродено или новородено дете; когато скърбящият е дете или друг човек, който е “защитен” от реалността (Kleinke, 1991).

Потърсете професионална помощ, ако месеци по-късно:

Спите и се храните лошо, откъснати сте от останалите хора или се чувствате зле, или

Не сте пролели нито сълза или не можете да говорите за починалия, или

Продължавате да усещате ненамаляващо чувство на загуба и липса на цел, или

Вие сте нещастни, мислите за самоубийство, не можете да се съсредоточите или да работите, или

Не можете да се отърсите от негодуванието или вината към починалия, или

Сте много уплашени, държите се странно или се карате с роднини и приятели.

Някои култури приемат смъртта като част от живота; други и се противопоставят, като вярват в живота след смъртта; трети я отричат, като отказват да обмислят какво точно е умирането. Нюланд (Nuland, 1994) деликатно ни помага да се изправим срещу множеството физически процеси, които съпътстват смъртта. На нивото на духовността, нашето общество употребява огромни усилия, за да убеди хората в съществуването на живот след смъртта и че смъртта е много важна. Надявам се то да не се лъже, но представете си, че смъртта е просто края на нечий живот, който е бил особено важен за умиращия, за неговия партньор, за децата му и, дай Боже, за още няколко души. Когато човек си позволи да повярва, че може да изживее само един живот (а не цяла вечност), това променя неговите планове. Обществото ни не е дообмислило всичко; то е прекалено заето да се противопоставя и да отрича. Очевидно, това е най-доброто, което можем да направим в този момент. Независимо от това какво си мислим, че се случва след смъртта, ние трябва да направим всичко възможно всеки живот да завършва с достойнство и почит, която признава този значим живот.

Съществуват много книги за самопомощ в тази област, макар че на ниво изследвания ние не знаем кой знае колко за справянето със смъртта. Дори съществуват и книги за самопомощ за умиращите (White, 1980; Huntley, 1991, за деца), за онези, които се опитват да разберат смъртта (Kramer & Kramer, 1994), както и за хора с непоносими неизлечими болести, които искат да умрат (Humphry, 1991). Внимание: някои хора, страдащи от депресия, но не и от неизлечима болест, са извършили самоубийства по начини, описани в последната книга. Депресията може да се облекчи; никой, които страда от депресия, не трябва да прибягва до самоубийство преди да е опитал цялостно, медикаментозно и психологическо лечение. Специалистите по умствено здраве на човека не признават книгата на Хъмфри, и заради това, че той пренебрегва последствията от самоубийството за останалите членове на семейството. Съществуват и книги за живите (Caplan & Lang, 1995; Stearns, 1993; James & Cherry, 1989; Staudacher, 1987), включително и за вдовиците (Caine, 1990), малките деца (Palmer, 1994), възрастните, които са загубили свой родител (LeShan, 1988), както и за тези, които утешават живите (Zunin & Zunin, 1991). Смъртта на дете е особено тежка, така че прочетете Донъли (Donnelly, 1982) и Дефрейн, Ернст, Якоб & Тейлър (DeFrain, Ernst, Jakub & Taylor, 1991). За тези, които се борят с мисълта защо Бог ги изпитва чрез смъртта, препоръчвам Кушнер (Kushner, 1981), който отрича всемогъществото на Бог, за да утвърди, че Бог е добър и ще помогне на хората да намерят сили да понесат огромните загуби. Освен това е и много трудно човек да се справи със скръбта, която настъпва след самоубийство (Neff & Pfeffer, 1990). Други книги, които биха моли да помогнат на скърбящите, са цитирани в текста.

Суицидни мисли

Може би половината или дори болшинството от хората някога са си мислили да сложат край на своя живот. Повече от 28 000 американци действително го правят всяка година, като мъжете са три пъти повече от жените. Над 200 000 опитват да го направят, като жените са три пъти повече от мъжете. Мъжете са склонни да използват огнестрелни оръжия, а жените — лекарства (70% от които са им били предписани). Самоубийствата са по-чести сред студентите, отколкото сред учениците; сред разведените, отколкото сред женените; сред лекарите, адвокатите и зъболекарите.
Съществува повишен риск от самоубийство във възрастта между 15 и 25 години. Броят на самоубийствата в този възрастов обхват се е увеличил три пъти през последните 30 години. Днес единствено злополуките и убийствата взимат повече жертви. Изследване на Центъра за контрол над болестите на САЩ, проведено през 1991 сред гимназиални ученици, показа, че 34% от момичетата и 21% от момчетата са обмисляли дали да не сложат край на живота си, и всъщност през миналата година 16% от гимназистите “са си изготвили специален план”, 8% са “опитали да се самоубият” и 2% са имали нужда от медицинска помощ! Това е ужасяващо. Юноши, които пият и взимат наркотици, са изложени на 30% по-голям риск да опитат да се самоубият, отколкото тези, които не пият и не взимат наркотици (25% са направили по няколко опита), а опиталите да се самоубият са споделили за много по-голяма самота, отхвърленост и повече наказания през детството. Интересно е, че по-малко от 1% от тези млади хора, които са опитали прекратят живота си, са се обадили на горещата линия за самоубийства, една трета от родителите така и не са разбрали за тези опити и почти две трети от тях са живели в домове, където са имали достъп до огнестрелно оръжие или други смъртоносни средства след като са опитали да се самоубият (Berman, 1990). Уау! Колко още можем да изглупеем?

Броят на самоубийствата е висок и сред застаряващото население (Leenaars, et al, 1992). Разбира се, решението как да се справим с едно болезнено, обезсърчаващо преживяване е силно повлияно от това да ли ти остават още 50-60 или 2-3 години живот. Нашето общество постепенно преосмисля моралността на самоубийството (или “смъртта с достойнство”), когато човекът страда в края на живота си и почти няма реалистична възможност да бъде щастлив или полезен в бъдещето. На мен това ми се струва здравословно (вж. Quill, 1993).

Почти 80% от всички самоубийци са страдали от депресия, 65% до 80% са "търсили помощ". И въпреки това повечето от тях са изпитвали смесени чувства към самоубийството. Те просто искат да премахнат своето нещастие. Те искат решение на проблемите си, но в този момент не им хрумва нищо друго. Според някои предвиждания само 5% до 20% твърдо са решили да умрат, но все пак мнозина са готови да поемат риска да умрат. Те копнеят да бъдат спасени. Преди време имах пациентка, която три или четири пъти взе свръхдоза лекарства, но винаги го правеше преди нашите срещи, отчасти за да провери дали ще я спася. Тези викове за помощ съобщават на останалите, че те са разстроени и ги боли, че имат нужда от внимание и любов. Ако чуете подобни викове (включително и коментари, намеци, въпроси или шеги), вслушайте си и веднага покажете своята загриженост. Вие не трябва да разрешавате всичките им проблеми, само трябва да им окажете малко помощ — малко облекчение на болката, което може да спаси живот (Shneidman, 1985).

Ако вие изплаквате болката си (или бихте искали), не правете неясни намеци в разговорите си с тези около вас, а подчертайте, че сте много нещастни и незабавно се нуждаете от помощ. Не спирайте да го повтаряте, докато не срещнете приятел, който ще ви чуе. Особено важно е да си потърсите "приятел-професионалист" (половината от тийнейджърите, които са изпитвали такава болка, че са решили да опитат да сложат край на живота си, не са получили никаква квалифицирана помощ след опита си).

Какви са другите предупредителни знаци? Всички признаци на депресия. Един на всеки четири опитали да се самоубият е от семейство, в което вече има самоубийци. Употреба на наркотици и алкохол. Внезапни промени в настроението. А също така и предишни опити за самоубийство (25% - 40% са опитвали и преди). Често срещани са и намеците в разговорите ("Скоро няма да има нужда да се тревожиш за мен"), разговорите за самоубийство и особено конкретните планове, подготвителните действия (раздаване на ценени вещи, оправяне на работите), нацупеността и отдръпването от света, умствените проблеми, погълнатостта от смъртта, носенето на оръжие, поемането на рискове, лошите резултати в училище или на работното място. В голяма част от случаите човекът е претърпял загуба — здравословна, икономическа, на самочувствието, любовта, гордостта — или е въвлечен в алкохолизъм, престъпление, хомосексуализъм или развод. 75% от тийнейджърите, които опитват да сложат край на живота си, съобщават за семейни проблеми, мнозина страдат и от психологически проблем. Поради неизвестна причина пристъпите на страх и мигрена се свързват с по-голям риск от самоубийство. Почти всяка загуба, криза или конфликт увеличават този риск (Neiger & Hopkins, 1988; Lester, 1992). Не се поддавайте на общи заблуди. Тези, които говорят за самоубийство, действително се самоубиват! Хора, които излизат от дълбока депресия, го правят! Хора, които са красиви, умни и като че ли имат всичко, го правят! Не поемайте излишни рискове.

Предвиждането на самоубийството е трудно. Все пак Левинсон, Роуд & Сийли (Lewinsohn, Rohde & Seely, 1994) са установили, че 73% от тийнейджърите, които са опитали да отнемат живота си, отговарят на поне 3 от тези 6 признака: (1) предишен опит за самоубийство, (2) опит за самоубийство на приятел, (3) суицидни мисли, (4) депресия, (5) ниско самочувствие и (6) дете на майка-тийнейджърка.

Един особено тъжен факт, свързан със самоубийствата, е, че те са реакция на сегашна ситуация, която по-късно няма да е същата или ще се приема по различен начин. Но след като веднъж сте мъртъв, няма как да разберете това. Опитът на професионалистите е показал, че често тези, които са опитали да се самоубият и са спасени, няколко дни или седмици по-късно се радват, че са живи. Изследване на 515 души, които са били разубедени да не скачат, е показало, че само 25 от тях са се самоубили по-късно (Colt, 1984). Това е моят аргумент срещу твърдението, че "това е въпрос на личен избор". Вярвам, че поведението, което изразява загриженост и любов, е по някакъв начин да се избегне самоубийството, да се окаже възможно най-много психологическа помощ и подкрепа от страна на семейството, приятелите, вас самите и професионалистите, след което в продължение на няколко месеца внимателно да се наблюдава опиталия да се самоубие човек. Куинет (Quinnett, 1987, 1992) призовава онези, които обмислят самоубийството си, да стиснат зъби и да отбягват това фатално невъзвратимо разрешение на временните проблеми.

Е. С. Шнайдман (E. S. Shneidman, 1968), ранен изследовател на самоубийството, е установил три типа. (1) Самоубийството е в резултат на мисли: например, мисли от социално, политическо или религиозно естество, заради хронична физическа болка, поради вътрешен смут или умствена болест. Примери: когато християнството е било млада религия, много вярващи са се самоубивали, за да отидат в рая. Решението, което отците открили преди 1500 години, е било да направят самоубийството грях. Споменатата по-горе причина № 9, обърнат навътре гняв, също е пример за това, но само за 25% от самоубилите се е известно, че са били отрицателно настроени към самите себе си (Sue, Sue & Sue, 1981). (2) Самоубийството е в резултат на междуличностен конфликт. Саморазрушението може да бъде начин да се отвърне на удара и да предизвика вина, това може да бъде единственият начин да се изрази гневът. Често такива хора имат нужда от помощ, за да овладеят отношенията си с другите, те имат нужда от умения за общуване и вземане на решения. Например, едно изследване посочва, че 30% от всички самоубили се юноши са хомосексуалисти, лесбийки или бисексуални младежи. Предполагам, че нашата култура ги е накарала да се чувстват различни, ненормални и/или виновни. (3) Самоубийството е в резултат на "изпадане" от живота и чувство на отчуждение, изолация или безсилие. Тези хора се нуждаят от значима цел. Подобно на много други видове поведение и самоубийството се дължи на различни причини (Lester, 1992).

Други изследователи посочват други два основни вида самоубийства: пряко, бързо саморазрушение и косвено, бавно саморазрушение. Имаме първия тип, когато някой се застреля или се блъсне с колата си в дърво. Имаме втория тип, когато някой се самоунищожава, като предизвиква инциденти около себе си, отказва да получи лечение или не изпълнява неговите предписания, злоупотребява с храна или лекарства, злоупотребява с тялото си, рискува да се разболее от СПИН и т.н. Повечето от тези хора отричат, че се самоубиват, но всъщност го правят. За нещастие, някои хора вярват в древната арабска идея, че разрушението или смъртта е необходимост преди да съградиш нещо отново или да заживееш на по-високо ниво.

Случайно появила се, бързо отлитащата мисъл за самоубийство не е необичайна за мнозина, ако не и за повечето от нас. Но повтарящите се мисли особено за това как можем да се нараним, това вече е причина за тревога. Ако "слагането на край на всичко" ви е на ума, вие трябва да вземете мерки, като веднага потърсите професионална помощ. Потърсете психотерапия, а не просто лекарства от вашия мил семеен лекар, макар че антидепресантите може да се окажат важни за бързото овладяване на депресията.

Вие също трябва да си помогнете: направете си списък на всички причини, поради които си заслужава да се живее — хората, които са загрижени за вас, и болката, която те ще изпитат при вашето самоубийство (много от тези, които познавате, ще смятат, че вината е тяхна); нещата, които бихте могли да направите; уменията, които притежавате; нещата, които ви забавляват и които ще ви липсват, и т.н. Ако се самонаранявате, представете си ясно последствията. Ако сте погълнати от себе си, разширете вашия свят — потърсете приятели, како и начини да помогнете на другите. Издирете причините за вашата тъга и си обещайте да си помогнете сами да ги премахнете. Преодолейте вашия срам и вина, издигнете се в собствените си очи. И най-важното, събудете се, направете нещо! Започнете да променяте света около вас и вашия мироглед (вж. глава 3). Един терапевт бе отбелязал, че "целта е не да попречим на хората да се самоубиват, а да им помогнем да намерят причина да живеят".

Ако ваш приятел или роднина започне да ви се доверява, когато започне да мисли за самоубийство, вие трябва да проявите съчувствие към неговото страдание, но и да се опазите от това да се превърнете негов терапевт. Настоявайте той да се срещне с истински терапевт. Не позволявайте да се окажете в капана на буденето в три посред нощ, когато приятелят/роднината ви е потиснат, или да пиете и плачете в някой бар до късно през нощта. Вашият приятел/роднина се нуждае от професионална помощ. Ако всеки път се втурвате да спасите своя приятел/роднина, вие може да се превърнете в товар и всъщност да се окаже, че му пречите да се обърне към терапевт. Трудно е да настоявате да започне терапия, особено когато той казва, че вие сте "единственият, който може да ми помогне…", но вие не сте човекът, който трябва да се справи със ситуацията. Трудно е да се разбере самоубийството на любим човек. То е шокиращо, то може да ви накара да се чувствате засрамени, виновни, побъркани, облекчени или напълно объркани. Това е особено вярно за случаите, когато сте им позволили да разчитат изцяло на вас за помощ. Прочетете Розенфелд и Прупас (Rosenfeld & Prupas, 1984), ако сте притеснени от нечие самоубийство. Внимавайте, около 10% от опиталите да се самоубият опитват отново до 3 месеца. Вие трябва да настоявате тези хора да получат професионална помощ; ако ще помогне, отидете с тях, ако трябва, насилете ги да се срещнат с професионалист. Ако ваш приятел все пак се самоубие, по всяка вероятност ще имате нужда да прочетете нещо за това или да го обсъдите с приятели, група за взаимопомощ или съветник (Hewett, 1980). Психиатърът Сю Чанс (Sue Chance, 1992) описва как тя и нейното семейство са преживели самоубийството на нейния син.

Колт (Colt, 1991) и Марк (Marcus, 1995) обхващат всички страни на проблема за самоубийствата — как да бъдат предотвратени или как да се справим с тях.

Прекратяване на връзка

Вторият по сила житейски стрес след смъртта е развода или прекратяването на една любовна връзка. Повечето от нас, които сме над 14 или 16 години, сме усетили силната болка и мъка, предизвикани от несподелена любов. Много автори са се занимавали с брачните проблеми и дългия, изстрадан процес на развода. Кеслер (Kessler, 1975) е описал седем етапа на развода:

Първи етап: разочарование

След неимоверното щастие на влюбването (в идеалния за вас човек), в главата ви се промъква нова мисъл: вашият любим притежава някои недостатъци. Може да започнете и да се "навивате": "той е много егоцентричен", "тя мърмори като майка ми", "той флиртува с жените, за да скрие сексуалните си страхове", " тя се занимава много повече с децата, отколкото с мен" и т.н. Ако тези чувства се разрастват у който и да е от партньорите, връзката е застрашена.

Втори етап: ерозия

Разочарованието и непрекъснатото намиране на грешки намаляват любовта и привличането. Партньорите може и да не знаят какво не е наред или какво да кажат. Ако отношенията се малко поизопнати, това е най-доброто време за един откровен разговор или да потърсите брачна консултация. Ако не се предприеме нищо, партньорите може и да започнат да общуват един с друг деструктивно: да се унижавате взаимно, да се състезавате за внимание, да харчите неразумно, да си намерите нови занимания, да се наблюдавате един друг критично, да се отбягвате взаимно, да спрете да се доверявате един на друг или да се любите.

Трети етап: отдалечаване

Всяко разочарование боли. "Любовта умира хиляди пъти". Партньорите се отдръпват, за да избегнат болката и тъгата. Ако изолацията продължи, става все по-трудно и по-трудно отново да станете любовници. Понякога само единият е в този етап, но и това е достатъчно, за да се унищожи връзката. По време на този етап партньорите споделят и си говорят малко, намекват, че "не ги е грижа", макар че ги боли, и започват да се замислят за други партньори. Не могат да решат дали да си тръгнат или да останат. Често се появява и гняв, а гневът накланя везните в полза на раздялата.

Четвърти етап: физическо разделяне

Раздялата е сигурен знак, че връзката се е провалила. Преди това можехте да кажете: "ние не се разбираме добре" или "много се караме", но сега връзката се е разпаднала, изгубена е. Съществуват множество реакции на раздялата: често тя е болезнена, смазващо опустошаваща, понякога, ако дълго сте искали да се измъкнете, тя е облекчение, обикновено се усеща и самота, страх и чувство за неуспех. Предстои да настъпят много промени — ново жилище, ново ежедневие, нови хора и т.н.

Пети етап: тъгуване и поемане по собствени пътища

Ние скърбим за загубата на партньора, дори и ако той ни е причинил болка. Ако не нещо друго, това е загуба на една мечта. Ние се освобождаваме от "призраците" на отминалата любов, отказваме се от надеждата за помиряване и осъзнаваме, че бившият ни партньор си е отишъл завинаги. Обикновено изпитваме смесица от силни емоции: тъга, гняв, вина, страх, надежда. Често прекарваме часове, в които отново преживяваме старата връзка — колко ужасен е бил партньорът, как е трябвало да се развият нещата, чия е била вината и т.н. Човек има нужда да преодолее тези стари чувства. В крайна сметка, той или тя ще реши да продължи напред.

Шести етап: нов живот

Вниманието ви се прехвърля от миналото върху бъдещето. Понякога дори е налице мания за нови занимания или начин на живот — нови дрехи, нов външен вид, пиене, прелъстяване, купони или пълно отдаване на работата и плановете за нова кариера, или доброволно участие в някакво социално-политическо движение. Някои с нетърпение се опитват отново да намерят любовта, други мразят другия пол или се страхуват от емоционално обвързване. За някои неща отново сте се превърнали в тийнейджъри.

Седми етап: здравословно приспособяване

С малко късмет човек може да приключи една неуспяла връзка по-мъдър, по-упорит, по-силен и по-улегнал. Вие сте намерили няколко добри приятели и сте направили разумни планове за бъдещето. Вече не сте толкова нервни, че да не можете да спите нощем и въпреки че животът е труден, вие сте готов да започнете нещо по-добро.

Всеки човек е различен. Някои пропускат някои от етапите, други не могат да излязат от някои етап или просто преминават през всички бързо и безпрепятствено. Рядко се случва и двамата партньори от една разделяща се двойка да започнат и да преминат заедно през всички етапи. Колкото по-рано една двойка се погрижи за проблемите си, толкова по-добре. Няма край задачата на истински любящите да създават повече забавления и привързаност отколкото скука и раздразнение. Ако в продължение на няколко седмици останете на етап 2 и не можете да справите с проблема или да убедите партньора ви заедно да посетите брачен консултант, отидете сам. Ако след два или три месеца все още не можете да преживеете краха на предишната ви връзка (която очевидно е имала проблеми), потърсете помощ, за да ускорите възстановителния процес.

Консултирал съм много млади хора, изпаднали в дълбините на мъчителна депресия, следваща раздялата с приятелка или приятел. Мнозина смятаха, че положението е ужасно, почти непоносимо (вж. причина № 6). И наистина, някои мислеха за самоубийство. И въпреки това поне 75% от учениците в класовете ми се бяха разделили с човек, когото тогава са считали за най-добрия партньор, когото някога биха могли да си намерят. Но когато ги попитам дали това предположение се е оказало вярно (и те не са могли да намерят никой, който да е толкова добър), по-малко от 5% отговарят утвърдително. Съществува неизчерпаем запас от хора, които бихме могли да обичаме. Жестока шега е да твърдим, че ни е писано да обичаме само един човек. И така, трябва ли да прекъсвате една обтегната връзка без съжаление и болка? Не, съществува друга гледна точка.

Може и да е трудно да се чувствате ужасно, когато загубвате партньор, но това е желателно. След като с часове съм слушал изливането на нечия болка, често питам отхвърления партньор: "Как би искал да реагираш на такава важна за теб загуба?" Важното в случая е, че вашата тъга се дължи на добрите ви черти — вие сте били обичливи, предани, грижовни, доверчиви и отдадени. Вие сте се посветили изцяло на връзката. Нима не искате да е така? Нима не искате да се държат така и вашите бъдещи партньори? Наистина ли бихте искали да сте толкова егоцентрични, така малко отдадени на вашата връзка, че да можете лесно да забравите една любовна връзка? Така че изтърпете неизбежната скръб за няколко седмици, а после започнете да градите бъдещето си.

Обикновено се казва, че вината за едно скъсване или развод се поделя поравно. Това не винаги е вярно. Може да се случи така, че отговорността да е изцяло на единия партньор — неговите нужди, личност, ирационални идеи или емоционални проблеми. А може и вината да е ничия — партньорите да имат различни интереси, ценности, мнения, начини на живот и т.н., за които никой не е виновен. Не е задължително да приписвате някому вина, но е разумно да разберете какво се е случило, така че за в бъдеще да избягвате тези проблеми. (Тъжно е, но малките деца често обвиняват себе си за развода на родителите си. Шейвър и Рубенщайн (Shaver & Rubenstein, 1980) предполагат, че това се проява години по-късно в съмнения в себе си и нездрави връзки.)

Как можете да си помогнете да преживеете загубата на вашия партньор? Стернс (Stearns, 19984) пише за това как да преодоляваме кризите. Много книги се отнасят точно до брачните проблеми (вж. глава 10), развода и скъсването (Fisher, 1981; Bloomfield, Colgrove & McWilliams, 1977; Gettleman & Markowitz, 1972; Kranitz, 1987; Krantzler, 1972; Krantzler, 1978; McKay, Rogers, Blades & Gosse, 1984; Phillips & Judd, 1978; Weiss, 1975). Добре е да прочетете една-две от тях. Броудър (Broder, 1988) поставя акцент върху това как да справим като самотен родител след развода. Гарднър (Gardner, 1971), Франке (Franke, 1983) и Ричардс и Уилис (Richards & Willis, 1976) са написали книги за деца. Бернщайн и Рудман (Bernstein & Rudman, 1988) преглеждат няколко книги, предназначени за деца, които преживяват раздяла или развод. Болката от развода, която изпитват децата и възрастните, е предмет на по-задълбочено изследване в глава 10.

Няколко съвета за справяне с проблема на части:

Първо ниво (поведение): намерете си един-двама приятели, с които да поговорите, и излейте чувствата си без задръжки. Приемете подкрепата, която ви оказват приятели и роднини. Незабавно приберете всички снимки, картички и дрехи, всичко, което ви напомня за отишлия си партньор. Нямате нужда от напомняне.

Ако след три-четири седмици тъгуване все още ви е "кофти", намерете си повече неща за вършене — излизайте навън, забавлявайте се. Някои хора желаят да избягват другия пол за известно време, но други мислят, че най-добрият начин да забравиш старата любов е да си потърсиш по-добра. Когато сте по-силни, да кажем четири до шест седмици след раздялата, вземете всички предмети, които ви напомнят за изгубения партньор, наплачете се добре, сбогувайте се с тях и ги изхвърлете или ги приберете някъде за дълго. Време е да започнете нов живот.

Второ ниво (чувства): прочетете последната част от тази глава, както и глава 12. Десенситивизацията или другите, описани методи да контролирате чувствата си, вероятно ще ви помогнат да намалите болката от спомените.

Трето ниво (умения): уменията за общуване, настоятелността, както и уменията за взимане на решения може и да са ви полезни (глава 13).

Четвърто ниво (когниции): не се оставяйте на ирационалните мисли, които ви водят към алчност и ужас (вж. причина № 6 и метод № 3 в глава 14). Често се случва на човек да му е трудно да се прости с миналото, след като е скъсал с партньора си. Вярно е, че чрез брачни клетви и хиляди нежни обещания ние се вричаме със вечна вярност. Имаме намерение вечно да обичаме нашия партньор, но не можем да контролираме всичките си чувства. Напук на всичките ни обещания, любовта може да се превърне в безразличие или омраза. Това е действителността, която всеки партньор трябва да познава и приема. В живота любовта е прекрасно преживяване, но не е "право", за което можем да настояваме. Ние нямаме контрол над любовта. Техниката за спиране на мисли (глава 11) може да ви помогне да ограничите болезнените мисли и фантазии.

Ние правим множество необосновани изводи, когато се влюбваме или разлюбваме. Първо превръщаме партньора си в светец, после виждаме в същия човек звяр. Ако все още мислите, че партньорът, който ви напуска, е толкова прекрасен човек, че не можете да живеете без него, направете списък на неговите недостатъци. Ако той ви се струва ужасяващ, спомнете си неговите добри черти и осъзнайте, че има причини за неговата подлост. Всеки партньор ще спечели от това, че насочва ума си към възможността да започне по-добра връзка. Постепенно и двамата би трябвало по отделно да започнете да правите планове за по-добър живот. Вие сте обичали и са ви обичали, може да се случи отново.

Пето ниво (несъзнавани фактори): понякога, по време на емоционалната буря на прекратяването на една връзка открито се проявяват скрити черти (и на двамата партньори). Например: собственически чувства, страх от отговорности или близост, егоцентричност, самоналожени задръжки или критики на другите, съмнения в сексуалните възможности, дразнещи или самоунищожителни навици и т.н. Прошката е осъзнаване. Прозренията за собствените ви слабости могат да се превърнат в проекти за самопомощ. И следващата ви връзка ще спечели от този растеж.

Неизвестен автор

Няма коментари:

Публикуване на коментар