Ще видим, рано или късно, колко е важно да постигнем, в човешкото съзнание, радикална революция!!! Кризата е криза на съзнанието!Криза, която вече не може, да приема остарелите норми, остарелите модели, древните традици, фанатичните доктрини..!С оглед на днешния свят, с всичкото страдание, конфликти, унищожителна бруталност, агресия, и т. н. ... Човек не се е променил!Все така брутален, груб, агресивен, присвояващ, състезаващ се!И си е изградил общество по тези правила.Едно общество на задълбочаващи се противоречия, психози, комплекси, предрасъдаци..едно общество, където дистанцията между хората се засилва с всеки изминат ден..едно общество без вяра и упование в Бог!Имайте в предвид, че когато силата на Любовта победи любовта към силата, тогава и само тогава ще бъдем щастливи - истински живи! Вярвам, че голата истина и безусловната Любов ще имат последната дума на края!

сряда, 2 ноември 2011 г.

Дали ви се е случвало някога..(2)


Но тук, зад веждите ми, щом затворя очи, живее цялото величие на живота и цялата красота на света. Всичко, което само е докоснало някога очите, устните и ръцете ми, всичко в съзнанието ми е живо и светло на тъмния фон на страданието. Разкошът и красотата на живота живеят незаличимо в мене. 

И сега, когато съм загубил всичко това, безкрайна благодарност изпълва душата ми за ония многолики и прекрасни дарове, с които животът дарява по-щастливите от мен. 

Отде иде това странно чувство? 

Аз минавам през него като през тъмнозелена шир и уханна тишина на елова гора в летен ден. И забравям всичко около себе си. 

Жал ми е днес, както и през всички мъчителни дни на заточението, за всички хора, които живеят в тия дни, както за тези, които вършат зло, така и за онези, които страдат от него, жал ми е и за себе си, и за силата, която вехне, но най-много ми е жал за майка ми. 

Жал ми е за моята майка и за напразните й страдания, мъки и надежди. 

Мислят ли изобщо хората някога каква е нощта на майката, която знае, че единственият й син е попаднал в окови и в чужди безмилостни ръце? 

Бог ще прости на всички; и аз прощавам леко, но защо наскърбявате старицата? Дори самата болка на майките поражда ужасна мъка и страдание; Бог не може да не види сълзите и треперенето им. 

Ти страдаш заради моята мъка и затова, че съм далече, а аз - заради Твоята неизвестност, докато седиш край малката лампа; ние сме свързани чрез кръвта и болката, затова всеки удар ме боли двойно повече, защото пада и върху твоето сърце. 

В стаята, където - в злокобен час - съм се родил. Ти бдиш и се молиш и с покорно сърце питаш: "Исусе, мигар за сълзи са ни дадени децата наши?" 

Ти нямаш какво да поднесеш освен сиромашкото си сърце, старите си ръце със следи от труд и безгласните сълзи, но плачи и моли се, майко, защото кой ще ме избави, ако не Твоята измъчена сълза на дланта божия? 

В потайните нощи аз те поздравявам с въздишка, а сутрин - по слънцето, което позлатява тежките ми решетки и в същото време грее и за тебе по белия калдъръм на нашия двор! 

Миналата нощ бе особено студено. Не можех да заспя, беше ме обхванал някакъв гняв срещу самия себе си, помислих си дори да се самоубия. 

Срамувах се и в същото време се разкайвах, но размишлявах дълго и напрегнато. В някакъв черен унес мислех за смъртта като за нещо прекрасно, леко и хубаво, но което не трябва да се случи. И това, че не трябва да умра, гнетеше безсънното ми съзнание като прекалено строг, тежък дълг, почти като несправедливост. 

Не можех да се стопля, най-сетне целият вцепенен от студ, с някаква тъпа болка съм заспал. 

Когато се събудих, имах чувството, че отново съм се родил. Това бе най-трудната ми нощ в карцера. 

Къде е оная притаена дума, тиха, неразбираема, блага, която свети в мрака като малък, неугасващ огън? Къде е думата на утехата? 

Вчера, снощи и тази сутрин още я знаех, защо сега не звънне в мен, сега, когато ми е до болка мъчно, защо не засияе като далечен пламък на трептяща звезда, като весел блясък на окото. 

Как, как можах да я забравя! 

Денем, когато слънцето господства, в мен се борят желанията на тялото с истините и заветите на душата; и душата е винаги победителка, защото крие стона под безмълвието, а желанията и страха потопява в отрицанието. 

Доблестта на човешката душа, от която не мога да се отрека, и смелостта, която душата насила отнема на тялото, ме съпровождат денем, докато слънцето властва. 

Ала нощем, в сънищата, когато заспи клетото ми съзнание за преживяното през деня и за самотата ми, когато лежа безпомощно, изложен на нощта и нейните тайни сили, тогава в сънищата събитията стават страшни. Тялото, което денем е ограничено от мисълта и гордостта, възвръща правата си; смелата, чудесна душа на човека лежи мъртва като камък на морското дъно, а над тялото владее животински страх и необяснима паника на нервите.



В костите ми навлиза студ, който е като море около мен. С вечно горещите длани топля тялото си, но ми става още по-студено. Завивката ми е остра и имам чувството, че ми носи студ, вместо да ме топли. 

Студът почва да ме пари. Обхваща ме безумно отчаяние; скачам на пръсти и размахвам високо ръце, но чувствам само болка. Храната ми се запоява още докато ям. 

Затворя ли очи, пред мен се открива просторно снежно поле. 

Преди здрач снегът престана. Настъпи тишина над горите и бялото влажно спокойствие на дълбокия сняг. Той е покрил елите като мраморни параклиси и е затрупал пътеките, смъртно бял и непроходим. 

Къде отиваш, Елена? 

Глухо и потайно. (Трудно е да газиш нощен сняг.) 

Не се вижда небето, нито умореното слънце. Цветовете са угаснали. Звукът е замрял. Неизказано тихо, бяло, потънало в сън. И когато дълбоко в гората се прекърши отрупан със сняг клон, изглеждаше като че се е пръснало сърцето на най-голямото дърво. 

Къде отиваш, Елена? 

Снегът по тези гори вледенява дъха, охлажда кръвта, избелва пътя. Погребва всички дири и спомени. Нозете са уморени, премръзнали са почервенелите от студ ръце. Снегът, този смъртен покров за живите и мъртвите, е затрупал дори гробовете. Елена, Елена! 

В нашата къща сигурно вече е тъмно, защото стаите са ниски, а отрупаните със сняг стебла засенчват прозорците. 

Докато стоя, облегнат на прозореца, сякаш виждам: 

В голямата кухня с вечно студените плочи; 

току-що извадените от фурната хлябове са увити във влажни кърпи и изпускат лека пара със здравия и свеж мирис на печено тесто. 

Мама е запалила на машата хвойнови зрънца и захар, както всяка събота, и е прикадила цялата къща, а сега, докато в двора момичето пере, тананикайки си, е натопила китка босилек в светена вода и е поръсила ъглите. Погрижила се е за всичко. Сега се е спряла и докато никой не я вижда, кръсти се в полумрака пред едно разпятие в ъгъла и му доверява всичките си тежести, които мълчаливо носи в живота и които денем са притаени в гордата бледност на едно: 

... "Добре, слава Богу, вие как сте?" 

Нощем често сънувам, че съм свободен и пътувам (най-голямото щастие в сънищата ми е да пътувам и да се движа), че срещам познати и им разказвам колко трудно съм живял. Ала събуждането е горчиво и след такива сънища цял ден съм тъжен. 

Колкото по-дълго съм тук, все по-често сънувам, че съм свободен и пътувам. Тази нощна игра толкова се повтаря, че сега, посред съня, се виждам как тъжно клатя глава и сам си говоря: 

Ох, да, всичко това е само сън, който бог знае за кой ли път напразно сънувам. 

Има мигове, в които душата ми се гневи и мята, моите двайсет и три години надигат глас и волното ми желание се блъска в тесния съдбовен кръг като птица в прозорец. 

Има мигове, когато със смиреност, която неволята носи, разбирам, че отрицанието и мъките са необходимост, когато - благодарен за всички минали радости в живота - разбирам, че е било необходимо един ден да дойде и техният край, и то точно такъв край. 

Има мигове, когато горя спокойно, като жертвена вощеница, току-що внесена в храма. 

Кого ли целува сега онази млада жена? Онази млада жена, която срещнах едно лято, хубава и узряла на шестнайсет години, минава - кой знае защо - тая сутрин през спомените ми... 

Кого ли целува сега онази млада жена? Веднъж сред украинска равнина намерих червено едро цвете, от широко разтворените си венчелистчета сочната му чашка със ситно съцветие предлагаше избуялите тичинки на всички ветрове. 

Кого ли целува сега онази млада жена? Не си казахме дума (всъщност аз трудно разбирах езика й) и нашите отношения никога не са имали определено име. Целувах я под звездите до премаляване и до среднощ лежах на тревата с глава в нейния скут.

Иво Андрич

Няма коментари:

Публикуване на коментар